— Как! Значи, авторът на „Провинциални писма“ е изобретил?… — възкликна Рафаел.
— Тъкмо той, господине. В механиката няма друго тъй просто и тъй прекрасно нещо. На обратния принцип, на разширяването на водата, се основава парната машина. Но водата се разширява само до известна степен, докато нейната несвиваемост е, в известен смисъл, обратна сила и, така или иначе, е безкрайна.
— Ако тази кожа се разтегли — каза Рафаел, — обещавам ви да издигна исполинска статуя на Блез Паскал, да основа награда от сто хиляди франка, която да се дава на десет години за най-значителната задача на механиката, разрешена през този период, да дам зестра на братовчедките ви и на техните дъщери и да изградя приют за математици, полудели или изпаднали в нищета.
— Това ще бъде много полезно — отвърна Планшет. — Господине — продължи той със спокойствието на човек, живеещ в отвлечените сфери на духа, — утре ще отидем при Шпигхалтер. Този забележителен механик наскоро изработи по мои планове съвършена машина, благодарение на която всяко дете би могло да побере в шапката си хиляда копи сено.
— До утре, господине.
— До утре.
— Да живее механиката! — възкликна Рафаел. — Нима тя не е най-прекрасната от всички науки? Онзи с неговите онагри, класификации, патици, подвидове и буркани с чудовища може най-много да отбелязва точките в някоя обществена билярдна.
На другия ден Рафаел радостно отиде да вземе Планшет и те заедно се отправиха към улица Санте75, име, което вещаеше добро. Когато пристигнаха у Шпигхалтер, младият човек видя огромно предприятие, пред очите му се откриха множество алени и бучащи пещи. Това беше огнен дъжд, порой от гвоздеи, океан от бутала, винтове, листове, нитове, пили, гайки, море от чугун, дърво, клапи и стоманени отливки. Дъхът пресекваше от опилките. Във въздуха имаше желязо, хората бяха покрити с желязо, всичко миришеше на желязо, желязото сякаш бе заживяло, бе добило разум, бе потекло и сега се движеше и мислеше във всички форми, подчиняваше се на всякакви прищевки. Преминавайки през бученето на духалата, през грохота на чуковете, през свистенето на струговете, под които желязото стенеше, Рафаел стигна до голямо, чисто, добре проветрено помещение, където можеше да оглежда колкото си иска огромната преса, за която му бе споменал Планшет. Той се възхити от дебелите чугунени греди, от железните скачени съдове, споени от непоклатима основа.
— Ако бързо завъртите десет пъти тази манивела — каза му Шпигхалтер, като посочи един гладък железен лост, — можете да разбиете стоманена отливка на хиляди парченца, които ще се впият в краката ви като игли.
— Проклятие! — възкликна Рафаел.
Планшет собственоръчно пъхна шагреновата кожа между двете плоскости на всемогъщата преса и изпълнен с увереността, която придават научните убеждения, бързо задействува лоста.
— Лягайте всички, иначе ще загинем! — извика гръмовно Шпигхалтер и се просна на земята.
Страхотно свистене се раздаде из работилницата. Водата в машината разби чугуна, избликна като гейзер със страхотна сила и се насочи за щастие към една стара пещ, като я събори, преобърна я и я изкриви, както циклонът завърта някоя къща и я отнася със себе си.
— О! — каза спокойно Планшет. — Шагреновата кожа е цяла и невредима! Майстор Шпигхалтер, вероятно е имало шупла в чугуна или пукнатина в голямата тръба…
— Не, не; аз си познавам чугуна. Господинът може да си прибере тая работа, вътре е скрит дяволът.
Германецът сграбчи един ковашки чук, хвърли кожата върху някаква наковалня и с цялата сила на злобата нанесе върху тоя талисман най-страхотния удар, който някога бе прокънтявал в неговите работилници.