Лордос се изправи. Завърши с оправянето на ризата си и тръгна да се разхожда из стаята. Германски терорист. Известен при това? Никога не беше го чувал, но това можеше да му помогне. Да. Съдът вероятно ще го освободи, защото на никой не му се иска тълпи от леви терористи да започнат да взривяват кипърските самолети, за да накарат да го освобождават от затвора. Но хващането му? Това би била голяма заслуга на Лордос.
Амар видя промяната в държанието толкова ясно, както блясването на лампа в тъмен килер. Разбра, че почти е успял.
— Ами този ваш господин Даган? — попита Лордос. — Трябва да знам повече за него. — Сега наистина го искаше. За Амар беше съвсем ясно.
Камил се изправи. Изчака, загледан в ноктите си, като че се колебае.
— Добре, капитане. Виждам, че сте дискретен човек и мога да ви се доверя.
Лордос спря на място, горд от себе си, че е измъкнал от израелеца някаква важна разузнавателна тайна.
— Майк Даган работеше под прикритие. Разбира се, не мога да ви съобщя истинското му име. Но мога да ви кажа, че той е собственик на транспортна фирма, намираща се на кея. Казва се „Стил Уотър ООД“.
— Петракис! — изкрещя Лордос за един от подчинените си, забравил напълно, че е трябвало да бъде дискретен. През вратата влетя един дребен мъж, като че ли засмукан от гласа на капитана. — Кой е собственик на „Стил Уотърс ООД“? — попита той бързо на гръцки.
— Ами… Не знам — разтрепери се дребосъкът.
— Не знаеш? Пристанището е твой район, глупак такъв!
— Янкито — извика един глас откъм голямата зала.
— О, да! — възкликна Петракис, като че спасен от гилотината. — Мич, американеца. Фотографчето.
— Англър — обади се някой друг оттатък. — Мич Англър.
— Веднага кола! — изкряска Лордос. — И намерете Константину, Тавелас и Никитас!
Внезапно капитанът така се разбърза, че Камил разбра, че няма да има време да остане и да се увери в успеха на този идиот.
— И капитане — бързо изрече Амар, докато Лордос измъкваше браунинга от чекмеджето си и проверяваше пълнителя му. — Освен това ние мислим, че Даган е спирал някъде по пътя към Никозия. Може да е отишъл да се срещне с информатор близо до Ставровуни.
— Къде? — попита Лордос, докато прибираше пистолета в кобура и поставяше шапката си под ъгъл върху плешивата глава.
— Манастирът. Вероятно ще трябва да се провери и там.
— Петракис! — отново кресна капитанът на дребния полицай, който току-що беше тръгнал да поръча кола.
— Да? — отекна отговорът.
— Обади се в Пирга и ги накарай да проверят всички пътища около Ставровуни.
— Слушам, капитане.
Лордос вече беше при вратата. После се обърна и погледна Камил, който стоеше по средата на стаята, леко объркан от постигнатия резултат.
— Я повтори името на германеца? — попита Лордос. — Името, което използва.
— Екхард. Тони Екхард.
Лордос изпъна рамене.
— Ако е тук, ще го открия.
— Сигурен съм.
— Благодаря за информацията.
— Аз ви благодаря.
— Ще ви държа в течение. Ста кало.42
— Шалом.
Амар остана сам в кабинета. Изчака момент, докато тропотът откъм общата зала затихна. Поклати глава и се усмихна. После излезе.
След по-малко от десет минути Камил беше на летището на Ларнака. Разбира се, той нямаше лимузина и беше паркирал микробуса фолксваген доста надалеч по улица „Вимихаилиди“. Затова взе такси.
След един час щеше да се качи на самолета за Кайро. Но преди това спря до обществен телефон и набра международен разговор с Тунис.
Като говореше на френски, той се представи като господин Теодор Клач и поиска нещо доста странно от шефа на радиостанцията „Ал-Кудс“.
— Моля ви се. Имам една любима коледна песен, която бих искал да бъде излъчена през следващите три дни в утринната програма…
9.
Кайро
Същата вечер
Ейтан имаше чувството, че ще припадне.
Беше застанал по средата на залата на летище „Хелиополис“ и гледаше към прашните плочи на пода. Вдигна ръце и видя, че пръстите му треперят. Не беше хапвал нищо от сутринта и липсата на захар в кръвта му караше тялото да натежава върху туптящото коляно и изморените крака. Вдигна бавно глава, видя една колона и направи три залитащи крачки вдясно, докато успя да посегне и да се подпре на хладния й камък.
За миг беше обграден от група туристи, които минаха покрай него като ято риби покрай скала по течението. Разговаряха и следваха някой, който викаше:
— Оттук, моля, оттук!
Шумът намаля и му позволи да поеме внимателно и по малко от топлия египетски въздух.