— Добре. Както винаги, аз нямам представа за какво става дума. Но щом като е важно, аз съм длъжна да кажа „да“, Ейтан. — После се обърна към Баум. — Останалото зависи от мъжа ми, Бени.
Вече наблизо до целта си, Баум се обърна към капитана.
— Ако ти можеш да кажеш „не“ сега, нека видя как ще го сториш. — Всъщност се беше ухилил към Ейтан като дявол, който ще съблазнява душата му. Екщайн едва се усмихна в отговор.
— Добре, майоре. За последен път. Давам съгласие.
— Чудесно! — изрева Баум. — Чакай! — Той вдигна ръка и не позволи на Ейтан да отпие от виното. — Ще ни трябват повече чаши. — Той бързо отиде до входната врата, отвори я широко, сложи два пръста в устата си и изсвири като с полицейска пищялка. Докато Ейтан и Симона гледаха учудено, Бени отстъпи назад и задържа вратата като портиер на вечерен прием.
След миг по стълбището се чу бързо тропане. Пръв в апартамента влезе Яблоковски, високият очилат компютърен спец от „Изследване и проучване на разузнавателната дейност“. Ябло беше облечен в тениска, шорти и сандали. В едната си ръка носеше твърда, черна пластмасова кутия, а върху другото му рамо беше преметнат тежък спортен сак. Той погледна Симона, а после срамежливо отклони очи, като каза „Ерев тов“43 на Ейтан и остави нещата си върху пода.
— Прозорците — обърна се Бени и младежът бързо отиде да свали щорите върху прозорците на хола. Докато го правеше, непрекъснато поглеждаше смешните руси бодли, които бяха заменили прическата върху главата на Ейтан.
Следващ се появи Очко, задъхан от двата големи кашона с документи, които май тежаха колкото него. Седна върху единия и изтри плешивото си чело с кърпа. Не си направи труда да поздравява.
Силвия, възрастната матрона от „Шифри“ трябваше да спре при вратата, за да си поеме дъх. Пушеше цигара и изхриптя:
— Можем да правим бойни планове, а не можем да си построим и един свестен асансьор.
Дани Романо мина край нея, ухилен над вечната си лула. Носеше само леко куфарче и когато влезе, смигна на Симона.
Ейтан мислеше, че очите му вече не могат да се ококорят повече, но направо зяпна при появата на агента от Шабак, Ури Бадаш. Организирането на подмолна операция в АМАН си беше достатъчно рискована работа, но замесването и на други агенции вече граничеше с предателство. Бадаш забеляза изражението на Ейтан, но само сви рамене и посочи Баум, като че майорът някак го е изнудил да участва.
На вратата се появи и един мъж, когото Ейтан изобщо не познаваше. Беше висок, с широки рамене, малко попрегърбен, но с вид на борец. Носеше черна трикотажна блуза, бежови панталони и бели маратонки. На възраст около четиридесетгодишен с купчина буйна, кестенява коса, която се къдреше над яката. Въпреки късния час бе надянал големи, пилотски тъмни очила, макар че те почти не скриваха лицето му. Той се поспря при вратата, докато Баум не го покани на английски:
— Влизай, Артър. Влизай — махна му той.
Най-накрая се появи секретарката на Дани Романо. Юдит изглеждаше малко нервна, вероятно по-скоро от това, че влиза в дома на Ейтан Екщайн, отколкото от участието си в този подмолен проект. Беше облечена скромно в пола и блуза, огледа се, видя Симона и й се усмихна широко. Когато осъзна, че Ейтан стои в хола си по бельо, тя пламна и отклони веднага очи.
Бени я дръпна вътре и затвори вратата. Потри ръце и застана в средата на стаята. След това направи знак на другите да се съберат наблизо. Всички оставиха на пода нещата си — оборудване, куфарчета и кашони с документи — и се скупчиха до него, за да не трябва да говори на висок глас.
— Добре, приятели — започна Бени. После се обърна към Артър на английски: — Извинявай, че ще говоря на иврит, Артър. Това е законова формалност, която няма нищо общо с ЦРУ. — Артър кимна и Бени продължи на иврит, докато групата оглеждаше изненадано американеца. — Започвам тази операция с правото, дадено ми от член IV на Закона за сигурността на държавата Израел, приет през 1956 година. Той разрешава едностранното инициализиране на секретна мисия от старши офицер на разузнаването, тоест аз и моят заместник Ейтан Екщайн. — Той погледна към Ейтан, който само наблюдаваше с интерес действията му. — Заповядвам запазването на пълна тайна, абсолютно необходима за сигурността на тази операция. Никакви подробности не могат да бъдат разкривани пред колеги от която и да било служба, нито да се иска одобрение от страна на Бойния щаб на армията и Комитета на началниците на Службите, докато аз не определя нуждата от подобни действия. Ясно ли е?
Бени се огледа. Всички бяха склонили глави към него, за да чуят тихо изречената заповед, и никой не изрази изненада или тревога.