Инерцията на гонитбата докара момчетата до края на площада. Но войниците от патрула служеха отдавна във Витлеем. Те видяха Камил, преследващите го момчета и бързо взеха мерки да се избегне евентуалният бой. Шестима от младите войници веднага хукнаха към южния вход, а момчетата се обърнаха и избягаха, преследвани от извадените палки на патрула.
Амар се облегна на един от паркираните туристически автобуси. Наведе се задъхан и се изплю в прахта, опитвайки да възстанови дишането си.
Когато се изправи, един млад войник му подаваше отворена манерка. Той се усмихна на Амар.
— Трябва да си по-внимателен — каза войникът на иврит. — Тук не можеш да си позволяваш да скиташ. — Той поклати глава и цъкна с език. — Израелците вече не сме в безопасност в собствената си страна.
Амар се качи на едно арабско такси от площад „Мангер“ до Бейт Джала. За него беше доста опасно да остава навън по улиците. Паролата, предавана от радиото в Тунис, трябва вече да е пусната за трети пореден ден и той вярваше, че тя е дала желаните резултати.
Този път накара шофьора да спре само на три къщи разстояние от мястото, където искаше да отиде. Взел празния спортен сак от багажника на наетата си кола, той излезе и тръгна в обратна посока, но щом таксито изчезна, се върна бързо по тясната уличка. Бейт Джала беше малко кварталче на Витлеем, издържащо се от майсторлъка на дърводелците. Тук въздухът винаги беше изпълнен с приятната миризма на трици от маслиново дърво и се чуваше писъка на електрическите триони. По ирония на съдбата винаги, когато бунтовете на Западния бряг достигнеха заглавията на вестниците, палестинците в Бейт Джала бяха първите пострадали. Защото щом като чуждестранните туристи се боят да идват в Израел, няма кой да купува дървените фигурки на камили, кръстове и многобройни статуйки на Дева Мария и Йосиф.
Намери лесно малката дърводелска работилничка, защото беше прекарвал всички следобеди в детството си до триона на Абу Кадуми. Не очакваше, че старецът ще е още жив, но беше сигурен, че Кадуми е предал уменията си, както и задълженията си на онзи, който е наследил бизнеса му.
Той почука върху зелената дървена врата. Бавното и методично тропане отвътре спря и след малко вратата се открехна.
Потъмнялото лице беше пълно със стотици дълбоки бръчки, брадата и мустаците — побелели като гъши пух, а едното око беше притворено и замъглено от катаракта. Но човек не можеше да не познае някога гордото и красиво лице на Абу Кадуми.
Старецът се взря в непознатия посетител. Огледа го от глава до пети, погледна сгънатия сак и явно реши, че е турист или търговец на едро.
— Добро утро, господине. — Гласът на Кадуми беше груб като някоя от големите му метални пили. — С какво мога да ти помогна?
— Бокер тов, адони — поздрави го Амар на иврит. — Ефшар леиканес?47
Старецът дръпна вратата и пусна непознатия израелец. Дърводелците в Бейт Джала бяха свикнали да ги посещават лично собствениците на магазини за сувенири от Тел Авив, за да сключват с тях сделки за стоките.
Щом влезе, Амар затвори вратата и се облегна на нея. Кадуми пристъпваше към работната си скамейка, когато Амар заговори отново, но този път на арабски.
— Как си, баба?
Старецът замръзна на мястото си. Беше като камък. Даже спря да диша. От двадесет години никой не го беше поздравявал по този начин. Пък и никой не го беше наричал „татко“ точно по този начин.
Старецът бавно се извърна с лице към непознатия. Вдигна ръка и дръпна края на кафията, с който обикновено закриваше носа и устата си, докато работеше. Примижа късогледо със здравото си око.
— Как си, татко? — попита отново Амар. Вдигна ръка и свали шапката и очилата си, с което, разбира се, изобщо не успя да намали объркването на Кадуми.
Старецът никога преди не беше виждал този светлокос евреин, но имаше нещо в гласа му и в думите, които изрече. Повече от вероятно това можеше да е номер. Някой агент на израелските тайни служби, изпратен да го измами и да го хване в капан. Но той няма да издаде нищо. Пристъпи малко по-наблизо, защото до вратата беше по-светло, и се вгледа в очите на непознатия. Очите са прозорец на душата. Можеш да свалиш кожата от лицето на човека, но не можеш да промениш истината, която блести в очите му.
— Кой си ти? — попита Кадуми.
— Ако ти кажа името си, няма да ми повярваш — отговори Амар. — Но ще ти кажа следното: върху каиша на колана си ти носеше сребърен часовник. Часовникът спря да работи през 1965 година, но под капака му се намираше снимката на дъщеря ти Самира. Ако не бях напуснал Витлеем, аз може би щях да се оженя за нея. — Амар видя как очите на стареца се поразшириха леко. — В чекмеджето на работната си маса ти държеше един обикновен ключ. — Той посочи към високата статуя от маслиново дърво върху пиедестала в ъгъла на работилницата. — В задната част на пиедестала на Христос има ключалка. Зад вратичката ти държеше една кутия. А в кутията събираше моите надници.