„Една година — реши той. — Бих могъл да живея в онази дупка цяла година.“
Вдигна глава. Лицето му беше чисто, бузите здрави и загорели, дъговидният белег ясно видим под дясното око. Косата му не беше съвсем чиста, но поне измита от праха и къдриците блестяха от капките вода. Нямаше хартиени кърпи и затова се избърса с края на тениската, като се усмихна под влажния плат.
— Я, ти не си ли Рами Карера?
Амар се смръзна. Гласът дойде иззад гърба му. Учуден баритон, говорещ на иврит. Той бавно пусна тениската, взрял се в собственото си лице в огледалото. Зад дясното си рамо видя друго лице. Беше на млад израелец на около тридесет години. Открито, спокойно и с израз на удоволствие. Над лицето имаше шапка с козирка и сребърна кокарда.
Амар се обърна към полицая. Измери разстоянието помежду им, докато продължаваше да бърше ръцете си. Видя, че мъжът е напълно спокоен. Дясната му ръка почиваше върху приклада на „Уебли“ макар и не заплашително. Просто поза на полицай. Един саблен удар по врата, и той щеше да свърши на място. Но това би накарало планетите на Амар да се пръснат по недосегаеми орбити.
— Защо? — попита Камил, докато посягаше с лявата ръка да си вземе очилата и шапката от мивката.
— Цялата проклета полиция те търси, господин майор — отвърна ченгето, явно доволно, че е направило удар за деня. — Къде, по дяволите, беше?
Амар бързо прецени възможностите си. Като компютър, преглеждащ данните върху диска си. Какво означава това? Защо търсят Карера? Още не е докосвал офицера. Дали майор Козов не го е предал поради някаква своя причина? Но това изобщо нямаше смисъл. Основната мишена на Козов още е недокосната. Ударът не е извършен.
Да играе ва-банк. Да види какво ще стане.
— Леле-боже — поклати глава Амар, изобразявайки досадата на филмова звезда, непрекъснато преследвана от почитатели. — В тази проклета държава човек не може и да чукне гаджето си на спокойствие, нали?
Полицаят се изсмя. Амар мина покрай него. Излезе навън, постави си очилата и изтупа шапката в бедрото си. Полицаят го последва.
— Ама всички са доста разтревожени — каза полицаят.
— Кои всички? — изсумтя Амар и тръгна към колата. Полицаят се помъкна подире му.
— Ами армията например — отговори той.
— Имам си право на свободен ден.
— Шабак също надува мускули.
— Фашисти — отвърна Амар иронично.
Ченгето пак се изсмя.
— Е…
— Слушай, приятел. Жена ми си е жена. Ревнива. Ама пък може ли да се обръща цялата проклета държава с краката нагоре, като подуши, че съм хванал някое маце, а?
Сега полицаят изглеждаше малко объркан.
— Извинявай, майор Карера. Просто изпълнявам инструкциите. Знаеш как е.
— Да. — Амар достигна до колата. Отвори вратата. — Слушай, полицай — усмихна се весело той, но в очите му остана следа от раздразнението. — Аз се връщам в Йерусалим. След половин час търсенето ще бъде прекратено. Само че не ми се мисли какво ме чака мен вкъщи…
Той влезе в колата и запали двигателя. Полицаят бутна шапката си на тила.
— Ще се оправиш ли?
— Разбира се.
— Добре. Извинявай отново.
— Благодаря ти за загрижеността — каза Амар и даде заден ход, после обърна бързо и излезе на шосето за Йерусалим.
Амар стискаше кормилото в ръце. Имаше чувството, че може да счупи здравия волан. Беше стиснал зъби, а когато се увери, че онова тъпо ченге не го следва, натисна педала на газта и заби горящите си очи в завоите по пътя. Колата хвръкна напред. Той продължи да натиска педала. Двигателят ревеше.
Някой го е подушил. Вече.
Беше се отпуснал самонадеяно като някакъв аматьор. Позволи си странични действия, които отнеха време, което повече не може да върне. Дори се отдаде на непростими носталгични спомени. И докато се е мотал из пустинята като някой полуумен аскет, враговете му са се ровили като мишки, открили са доказателства, проследили са го, разкрили са плановете му.
Сега трябваше да се съобразява с това, да накара кръвта си да закипи за Джихад48, да се движи като торнадо от ураганен пясък.
Докато караше, преосмисли плана си. Остави някои възможности, отхвърли други, предвиди реакции, измисли как да им се противопостави. В ума си състави график по часове, без да разпилява и секунда. Подреди действията си, но остави и време за маневриране.
След по-малко от час той блъсна вратата на работилницата на Абу Кадуми. Старецът приключваше работата си за деня и почистваше масата. Първоначално по лицето на Кадуми премина раздразнение, защото не желаеше да приема повече купувачи този ден. После позна посетителя си и вдигна ръце.