— Да — съгласи се друг. — Обаче под масата те тайничко ръкопляскат.
— Стига де — обади се друг глас. — Нека поне им благодарим на французите за онова, което правят под масата.
Ейтан продължи напред. Разговорът придоби порнографски характер.
Той стигна в барчето и се тръшна на един стол. Помещението беше изпълнено от сутрешните кафеджии, много от които бяха разтворили вестници и радостно коментираха събитието. Между тях нямаше нито един оперативен агент, но като поддържащ персонал всички се гордееха с всеки успех на Управлението. Днес повече от всякога Екщайн се почувства съвсем не на място, при това именно защото съзнаваше, че сега точно тези са истинските му колеги.
— Кафе, майн хер?
Бени Баум се появи измежду тълпата. Блестящото му теме грееше като луна.
— Добро утро, Бени — усмихна му се тъжно Екщайн. — Не, благодаря. Стига ми кафето за днес. Сядай.
Баум се настани до масата. Отпи от чашата си и дръпна от цигарата.
— Как се чувстваш?
— Съжалявам за снощи, Бени. Истината е, че просто не ми се искаше да бъда в компания.
— Няма защо да се извиняваш. Но ми отговори на въпроса.
Екщайн погледна бившия си оперативен командир. Човек не може да излъже Бени. И да се опиташ, той те хваща веднага, а след това изтръгва истината.
— Чувствам се гадно. Особено когато Ицик горе се дуе като идиот.
— Честен отговор — изтри потта от темето си Бени. — Егоистичен, но честен.
— Радвам се, че операцията е успешна — побърза да добави Екщайн. — Но не знам колко още ще понеса да бъда наполовина оперативник, наполовина чиновник като сега. Дни като днешния са трудни за мен. Това е.
— Кой искаше бъркани яйца? — извика момичето зад бара. — Изстинаха вече.
Бени я изчака да млъкне и се наведе близо до Екщайн.
— Слушай, казах ти, че ще се опитаме да ти оправим положението. Трябва да си търпелив.
— Така ми казва и Симона. Знам, искаме да си имаме дете и затова трябва да издържа поне до частична пенсия. Но в този момент предпочитам да стана шофьор на някой идиот. Писна ми да куцукам тук като сакат призрак. — Екщайн смачка цигарата си, а Баум цъкна с език и поклати глава. — Решил съм, Бени. Ще си поискам правата. Днес.
Бени се ококори.
— Днееес? — Той завъртя пръст до слепоочието си. — Иштагата!27
— Не, не съм луд. Точно сега е моментът. Днес Ицик ще се дуе и няма да иска да ме изслуша, но може би това е единственият момент, който ми се отдава.
— Шефовете на отдели! — изкрещя някой в барчето. — Дългът ни зове. — Няколко души станаха и тръгнаха да излизат.
Баум погледна часовника си.
— Ейтан — каза той. — Ти си младо и инат копеле, но аз те обичам. — Той се измъкна от стола и се изправи като прусак. — Но съм длъжен да ти кажа, като твой приятел и по-висш офицер, че съвсем не одобрявам подобни действия.
— Ще го направя, Бени — отвърна Екщайн. — Днес. Сега.
— Ще те подкрепя — почти в същия миг го увери Бени.
— Така си и мислех — усмихна се Екщайн на майора.
— Но изчакай поне половин час.
Екщайн погледна часовника си.
— Добре. Половин час.
Преди да тръгне към вратата, Бени постави месестата си длан върху рамото на Екщайн.
— Ако синовете ми станат като теб — каза той, — аз много ще се гордея с тях.
— Бени — повика го Екщайн, когато той се отправи към вратата. — Забрави да си вземеш чиста чаша.
— Аз не пия на погребение — отвърна Баум и излезе за съвещанието при Ицик Бен-Цион.
Съвещателната зала на последния етаж не можеше да се сравнява с онези в банките, но по израелските държавни стандарти беше луксозна. Прозорците бяха покрити с дълги завеси от зелен брокат и за разлика от примигващото флуоресцентно осветление тук светеха стенни аплици. Върху пода нямаше килим, но дългата тикова маса, около която можеха да седнат удобно двадесет души, блестеше от чистота. Вместо обикновените метални сгъваеми столове тук имаше скъпи, въртящи се тапицирани канцеларски кресла, макар и без странични облегалки. В единия край имаше телевизионен монитор, видео и сгъваем екран за прожектиране на филми. Върху статив беше поставен голям тефтер с късащи се листа със синя пластмасова чашка за цветни маркери.
Залата беше пълна с дим от лули, цигари и пури, а голяма част от масата беше покрита с броеве на сутрешните вестници, празни чаши от кафе, листи от телекси и компютърни разпечатки. На някой явно му беше натежал пистолета, защото го беше оставил до празна чаша от шампанско. Това беше единственият предмет, който превръщаше тази зала от място за размисли в армейски лагер.