— В момента няма нищо подходящо — каза Бен-Цион.
Началникът на отдела по обучение се обади смело откъм другия край на масата:
— Ние можем да го използваме в курса по внедряване.
— Новобранците нямат нужда от съветите за провал, Ели — изсъска Бен-Цион.
— Ей, чакай малко, Ицик… — Бени Баум вече беше почервенял.
— Извинявай — намеси се генерал Цамир и се обърна направо към Екщайн. — Ти не си ли Ейтан Екщайн?
— Да, аз съм.
— Мюнхенският проблем, прав ли съм?
— Да.
Цамир се обърна към Бен-Цион:
— Този човек е талантлив командир, Ицик. Баум е прав за щедростта и днес със сигурност е точно ден за такива постъпки.
Полковник Бен-Цион беше притиснат. Разярен, но без друг изход, освен да се подчини.
— Добре, Екщайн. Сега няма свободни длъжности и на мен си ми нужен в „Личен състав“. Но можеш да започнеш известна физическа подготовка. — Той щракна с пръсти към Хайнц, който продължаваше да стои, втренчил поглед в Екщайн и Бени Баум. — Хайнц, обади се във „Уингейт“. Изпрати Екщайн при тях. Може да започне днес следобед.
Това не беше точно онова, което се искаше на Екщайн, но въпреки това беше малка победа.
— Благодаря, Ицик — каза той, а после се обърна умишлено към Цамир. — Благодаря и на вас, генерале. — Това сложи печата на споразумението. Свидетелите, подкрепата на главнокомандващия. Бен-Цион нямаше да може лесно да отмени заповедта. Екщайн се извърна да си тръгне, а Бени Баум го потупа по рамото.
Вратата се отвори и влезе един офицер-свързочник. Беше от личния състав на Амнон Цамир и се обърна направо към генерала.
— Амнон28, телефоните звънят, та се късат. Журналисти, радио, телевизия. Какво, по дяволите, да им казвам?
— Амиии… — Генералът вдигна глава и погледна към тавана. — Искаме всички да разберат, че сме били ние, нали така?
— Да. Ама какъв да бъде официалният отговор на АМАН?
Амнон Цамир се ухили.
— „Без коментар“.
— Изигра го идеално, получи се и това е чудесно — каза Бени Баум. — Но сега ще трябва да се снишиш.
Баум и Екщайн подскачаха по стълбите към втория етаж. Всъщност Бени подскачаше, а Екщайн накуцваше с помощта на парапета, но и двамата стъпваха леко, като се имат предвид килограмите на Баум и нараняванията на Екщайн.
— Стана благодарение на теб — каза Екщайн.
— Глупости. Аз само ръмжах където трябва. Чу ли какво ти казах току-що?
— Да, хер майор.
— Сериозно говоря, Ейтан. Поставил си пръста където скърца вратата, и сега трябва да се държиш като добро момче. Просто не му се мяркай пред очите, а ние ще се постараем да не скучаеш следващата година и половина. — Баум размахваше ръце и стискаше юмруци, за да подкрепи думите си.
— Всичко е наред, Бени — увери го Екщайн. — Нямам нужда да отивам отново на оперативна работа.
— И докато Ицик е тук, никога няма да идеш.
— Добре. Аз и не искам.
Двамата стигнаха площадката. Мошико се беше върнал на бюрото си. Когато видя Екщайн, той поклати недоволно глава.
— Много ти благодаря, Бавария.
Екщайн се усмихна сухо на младия служител от охраната.
— Не биваше да ме пускаш да вляза, Мошико.
— Като че ли можех да те спра. Ти беше като някакъв проклет товарен влак.
— Извинявай. — Екщайн отмина, последван от Баум.
— Сигурно няма да получа отпуска цял месец! — извика подире му Мошико.
— Ще кажа на гаджето ти, че си на секретна мисия — отвърна му през рамо Екщайн.
— Настроенията ти са опасни — отбеляза Бени. — Също като на нашия командир.
— Не ме обиждай. Аз поне веднъж по пълнолуние изпадам в добро настроение.
Коридорът се беше изпразнил. Сутрешната възбуда се успокои под товара на нормалния работен ден и хората се завърнаха в кабинетите си. Двама електротехници лазеха по пода и прибираха кабелите, в изпълнение на нареждането на Бен-Цион.
Когато Баум и Екщайн приближиха „Личен състав“, видяха Дани Романо да ги чака до отворената врата. Обикновено оптимистичното му изражение беше заменено с мрачен поглед и той неспокойно въртеше празната си лула в ръце.
— Бени. Ейтан. Влезте за малко.
Той влезе в кабинета и задържа вратата. Баум и Екщайн се спогледаха въпросително, но го последваха. Юдит се беше изправила и тъкмо вдигаше чантата си. Тя погледна Екщайн, докосна го по ръкава и излезе.
— Не бързай, Юдит — извика Романо подире й. — Имаш най-малко половин час.
— Какво става? — попита Екщайн.
Романо отиде до бюрото си. Обърна се и седна прегърбен в края му. Продължи да разглежда лулата си. Когато вдигна поглед, видя Бени и Ейтан да го гледат очаквателно. Победните им усмивки от сутрешното съвещание бързо изчезваха.
28
Фамилиарността и свободата на отношенията освен на друго се дължат и на спецификата на езика. В иврит не съществува „вие“ като обръщение, освен когато става дума за повече хора. Поради това в разговорите, освен в най-официалните случаи, нормалното обръщение е на „ти“ и на име или длъжност. — Б.пр.