— Е? — изръмжа Баум. — Имам си работа, Дани.
Романо въздъхна.
— Току-що се получи кодирана телеграма от консулството ни в Ню Йорк. Засега знам само аз. Силвия ме уведоми предварително, за да мога аз пръв да го кажа на вас двамата.
Баум и Екщайн продължаваха да го гледат с недоумение. Романо събра смелостта си.
— Цвика Пърлман е мъртъв.
Екщайн изстена остро, като че ли някой го беше ударил силно. Той се извърна и тръгна към един от столовете. После спря. Болката като горещо желязо прониза крака му и той не можеше да го свие. Извъртя се върху него като върху шиш и отново се обърна към Романо.
— Повтори — прошепна той.
— Цви Пърлман. Бил е убит в Манхатън.
Бени Баум стоеше като вкаменен. После бавно бръкна в джоба си, извади две цигари, запали ги и подаде едната на Екщайн, без да го гледа. След това сви пръсти като за молитва и ги постави върху катарамата на колана си.
— Подробности — кратко каза той.
Романо задъвка мундщука на лулата си.
— Не са много. На пръв поглед е била катастрофа, но нашите хора от сигурността са решили първо да ни уведомят, а после да разследват.
Кръвта пулсираше в главата на Екщайн. Той напрегнато се облегна на бюрото и обхвана гърдите си с ръце.
— А Лиза знае ли, Дани? — прошепна той.
— Тя е била в Ню Йорк заедно с него. Той учеше в Нюйоркския университет. И децата им са там. Знаете, че той беше напуснал официално работа.
— Да — потвърди Бени. — Знаем.
Екщайн смукна дълбоко от цигарата и изпусна дима със силна кашлица. Свали цигарата от устните си с трепереща ръка и я хвърли на пода.
Хари Вебер. Толкова отдавна познаваше този човек под това име, че му се струваше Цвика Пърлман да е съвсем друг човек. Но беше един и същ. Хари. Цвика.
Ейтан беше губил другари и преди, но главно в униформи, когато всички бяха десантчици, които се хвърляха в сражения и нападаха с яростта на стремителната младост. Но в „Специални операции“ смъртта не беше често срещано явление. А особено Цвика Пърлман като да беше благословен с особена светлина, младост и оптимистична бързина, които изглеждаха неподвластни на такива банални събития като смъртта.
Хари Вебер. Толкова много бяха преживели заедно. Екщайн се запозна с него още по време на първите етапи на вербуването им. Пърлман беше приет в доста напреднала възраст. Като войник в редовната пехота, той беше оживял въпреки ужасните изпитания на войната. Беше преживял сирийската обсада на бункера си върху Голанските възвишения през първата седмица на войната „Йом Кипур“29. Може би фактът, че Пърлман все още можеше да се усмихва весело след подобна травма, беше причината, спечелила му симпатиите на строгата комисия.
Екщайн потърси в паметта си откъси от живота на своя приятел. Спомни си, че Цвика е роден във Виена, живял е там до юношеските си години и е бил изпратен след това в Израел от възрастните си родители, които не виждали бъдеще за единствения си син в европейската страна, която не толерира твърде евреите си. И макар Цвика да се беше превърнал в истински „кибуцник“30, щом си свалеше шапката, той можеше да се превърне в типичен австриец от средната класа с грубите маниери и език на кореняк-виенчанин. Сигурно точно израстването във Виена даваше на Цвика Пърлман шизофреничния талант да се превърне в Хари Вебер — весел, но обикновен човек, който има вида и излъчването на кабаретен артист от следвоенна Виена.
Точно с този Хари Вебер Ейтан и Бени бяха споделяли много от сложните си мисии. Точно този Хари Вебер винаги действаше с усмивка, готов за шеги дори и в най-напрегнатите ситуации, импровизатор, който в последния момент можеше с комичен апломб да извади от шапката си някой трик. Точно този Хари Вебер обичаха безрезервно всички членове на екипа.
„Номерът с камиона“ на Хари в Богенхаузен беше последното му професионално изпълнение. Той се беше измъкнал от Мюнхен с апломб и в последвалата „дисекция“ се беше отървал от обвинения. Но фиаското в Богенхаузен беше подействало като катализатор за Хари и той напусна с чест. Неговият кибуц, намиращ се близо до Ашхелон, му дължеше една година в чужбина и той взе жена си Лиза заедно с двете малки дъщери и замина за Съединените щати.
Екщайн искаше да попита Дани за повече подробности, но когато се сети за Лиза и децата, направо изгуби гласа си.
Бени проговори и заради двамата.
— Катастрофа — каза той. — Сигурни ли са?
29
Йом Кипур или Ден на помирението е един от големите еврейски празници, когато целият народ излиза да се весели по улиците на Израел. На този ден през 1973 г. обединените сили на Египет, Сирия и Ирак нападат внезапно страната, сварвайки цялото население и армията напълно неподготвени. Въпреки това Израел мобилизира всичките си сили и бързо изтласква агресорите от страната, но с цената на безброй жертви и за двете страни. — Б.пр.