Той седеше в голямо кресло. Беше меко и дълбоко, тапицирано в синьо и пристегнато с големи сини копчета. Беше облечен в черен копринен халат, купен някога от комунистически Китай, с бродиран в жълто, зелено и червено дракон върху гърба. В скута му лежаха частите на наскоро разглобен и почистен 9-милиметров пистолет „Макаров“. Вече не му харесваше това оръжие, защото произходът му е твърде издайнически, но руснаците успяха да му пратят само него по дипломатическата поща. Щом му бъде възможно, ще го смени с европейско оръжие. Частите лежаха като черни кости на змийски труп.
Той погледна прозореца. През дантелените пердета се виждаше как водните струи се стичат по стъклата като бяло вино, залюляно в чашата, преди да бъде отпито. Гледаше покривите по улица „Ейбъри“ на отсрещния тротоар. Белите камъни и зацапаните керемиди на Белгрейвия бяха мокри от дъжда и му напомняха някогашното удоволствие от честото почистване с парна струя на двигателя на едно черно беемве. Поради честите си пътувания Камил беше свикнал да идентифицира големите градове по един-единствен белег. Москва с пронизващия до кости студ. Ню Йорк със задушливия смог. Лондон с дъжда. Чудеше се дали поради постоянното измиване този град не е и най-чистият върху лицето на земята. Естествено, като всяка голяма столица, и тук си имаше кътчета с кал и мръсотия, но той смяташе, че дори да си направиш труда да изметеш, в Лондон няма да събереш и шепа прах.
Прах…
Витлеем е прашен.
Той събра частите на пистолета в едната си длан, разтвори халата си и се изправи, оставяйки черната коприна да падне върху креслото. Облечен само в черните си гащета, той стъпи върху тъмния махагонов под и коленичи, като постави частите в редица върху чистия паркет. После отстъпи назад и започна упражненията си.
Самбо, руската школа за ръкопашен бой, използвана от КГБ, е техника, събрана от няколко азиатски бойни изкуства. Най-много прилича на жиу-жицу в комбинацията от къси, силни и светкавични удари, изчистени от всички формули за медитиране и философия на източните изкуства. Руснаците се отнасяха много практично към тези неща. „Ако търсиш аскетичен начин на живот, стани свещеник — винаги казваха инструкторите от КГБ. — А това е бой.“
Амар се приведе в стандартната поза на самбо с единия крак напред, свити колене, вдигнати и разперени като острие на бръснач ръце. С десния си крак започна удари напред — светкавични замахвания, които се задвижват от коляното и почти разсичат въздуха като камшик. След всеки удар босото му стъпало се връщаше безшумно на пода.
Той броеше наум: от едно до десет на френски, от единадесет до двадесет на немски, от двадесет и едно до тридесет на английски, от тридесет и едно до четиридесет на италиански и от четиридесет и едно до петдесет на иврит. Завършил с десния крак, повтори упражнението с левия. Когато се възнагради с разрешение да се приближи до разглобения „Макаров“ и да сглоби една от частите — пружината на спусъка към дулото, — даже не беше се задъхал. После отново отстъпи, спомняйки си друг „Макаров“ — първия, който изобщо беше виждал, — и започна страничните удари…
Горещите ветрове на хамсина се носеха диво по Шари Бет Леем, докато Амар вървеше към къщата на Абу Кадуми дърводелеца. Подметките на окъсаните му сандали шляпаха по прашните камъни и той вдигна ръка, за да увие края на мръсната си кафия около лицето, тъй като песъчинките го бодяха като пустинни тръни.
Амар се радваше на хамсина, защото той му позволяваше да покрие лицето си, да прекара един ден инкогнито, свободен от обидите на съучениците си. Срамът му беше толкова дълбок, че му се искаше да има смелостта да отреже собствения си нос, да разкъса устните си, да издере кожата си, за да се освободи завинаги от лицето, което толкова прилича на бащиното му.
Баща му. Войната беше свършила само преди три седмици, а евреите вече предложиха на най-възрастния от семейство Камил кресло в новата военна управа в Бет Леем31. Кошмар на кошмарите. Баща му беше решил да приеме.
Фарук Абу-Амар Камил. Когато името на баща му се появи в ума му, Амар дръпна за миг кафията, извърна се и плю по вятъра.
Фарук Абу-Амар Камил. Философ, учител, интелектуалец. Всичко, с което може да се гордее семейството му, с изключение на факта, че освен това е и пацифист. Възрастният Камил непоклатимо вярваше, че израелците не могат да бъдат победени във война и че мирното съвместно съществуване е единственият път. Фарук Камил беше умен човек и презрителните епитети „еврейска подлога“ не го засягаха. Но Фарук имаше деца, а децата му трябваше да ходят на училище. Те плащаха за политическата философия на баща си с разкървавени носове и разкъсани учебници. Като най-голям, Амар страдаше най-много.