Беше юли 1967 година. Евреите току-що бяха обърнали арабския свят с главата надолу за шестте ужасяващи дни на светкавичната война.
Витлеем, както повечето селища на Западния бряг, се беше предал без един изстрел. Фарук Камил беше изразил ясно облекчението си. Най-накрая, поне засега, беше дошъл краят на мечтанията сред дима от лулите пред чаша кафе и можеше да настъпи истински мир.
Фарук Абу-Амар Камил.
Предател!
Амар зави по страничната уличка и отвори вратата на работилницата на Абу Кадуми. Дърводелецът вдигна поглед от работата си и се усмихна. Но после видя изражението в очите на своя кръщелник.
— Не издържам повече! — избухна Амар и дръпна кафията от главата си. Носът му още кървеше леко от юмрука, който току-що беше получил в училищния двор. Той го избърса с ръка.
— Шшш, Амар. — Кадуми стана от пейката си и тръгна бавно да налее чай на любимия си кръщелник. — Какво стана?
— Каквото става винаги! — викна Амар, а после замълча. Идеше му да заплаче. Успокои дишането си. — Каквото винаги става, баба32.
Амар наричаше Кадуми татко, защото отдавна се чувстваше по-близък със стареца, отколкото с кръвния си баща. Кадуми и бащата на Амар някога са били най-добри приятели, но сега дори не се поздравяваха. Абу Кадуми беше войнстващ палестинец още от 1929 година.
— Няма да ме приемат във „Вълците“ — каза Амар.
— Ти опита ли пак? — Кадуми предложи на Амар чаша черен чай, но момчето яростно поклати глава.
— Всеки ден опитвам.
— Може би трябва да почакаш. Войната още не е забравена и младите патриоти са ядосани.
— Колко дълго мога да чакам, баба? Докога трябва да чакам, след като викат на баща ми израелец, а мен ме наричат „син на евреин“?
— Ти си само на четиринадесет години, Амар.
Момчето започна да се разхожда из малката работилница. Свежият мирис на прясно отрязано маслиново дърво обикновено го успокояваше, но сега крачеше с ритъма на решителността.
— Баба, искам да си получа остатъка от заработените пари. Напускам това място.
— Амар, синко, нека да поговорим.
— Тръгвам, баба. Никой не може да ме спре. Не мога да живея тук. И ти добре го разбираш.
Кадуми въздъхна и остави порцелановата чашка. Амар беше прав. Докато е жив баща му, а може би и дълго след това, момчето ще бъде изгнаник сред собствения си народ. Кадуми подръпна сивата си брада, извади малка метална каса от основата на дървена статуя на Христос и даде на Амар парите, които му пазеше като спестявания.
— Какво ще правиш? — попита Кадуми. Боеше се да чуе отговора.
— Каквото трябва, за да променя живота си. Да докажа, че не съм син на баща си.
Кадуми знаеше, че само някакво екстремално действие би могло да донесе на Амар подобно успокоение, но реши да не задава повече въпроси.
— Върви с Аллах — каза той и прегърна момчето.
— Никога няма да те забравя. — Амар стисна парите в ръка и бързо излезе.
Дълги дни Амар беше планирал следващите си действия. Щом като крайната цел е да бъде приет във „Вълците“, имаше две неща, които да изчистят срама и да накажат баща му така, че да ги запомни до гроб.
Амар имаше един по-малък брат и пет сестри. Бащата обичаше дъщерите, защото те му напомняха за отдавна починалата му жена. Но за един арабин само синовете имат значение. Фарук Абу-Амар Камил се намираше в непрекъсната война с по-големия Амар, но десетгодишният му син Джаджа беше послушно, очарователно и обично дете, което не разбира нищо от политика. Фарук обожаваше Джаджа и винаги се занимаваше само с него. Той беше негова гордост и радост.
Амар взе парите си и си купи пистолет от един стар арабин-християнин в Бет Джала. Това беше руски „Макаров“, спомен на човека от службата му в британската армия в Берлин през Втората световна война. Амар често се беше възхищавал на оръжието и християнинът, собственик на дъскорезницата, откъдето Амар купуваше дърво за работилницата на Кадуми, даже му беше позволил веднъж да стреля с него.
След това унижението понесе Амар напред като шхуна сред ураган. Той се върна в града, скрил пистолета под ризата си. Вече беше избрал мястото. Нощта се спускаше, градът започна да се охлажда, щом камъните се освободиха от горещината на юлското слънце. Вятърът на хамсина затихна заедно със залеза.
Кафенето „Ал Кудс“ се намираше на улица „Пий VI“, свряно в един ъгъл на градския център. Израелските офицери бяха започнали вече да не спазват собствените си заповеди за вечерен час и често посещаваха местните магазини и ресторанти. Амар беше сигурен, че в „Ал Кудс“ ще намери мишена.