— Не. Разбира се, че не, госпожо. — Английският му беше почти като роден език с акцента и всичко останало.
— Добро момче.
Серж въздъхна. Е, ще се успокои по друг начин. Тъй като беше работил цяла нощ, сега беше излязъл по-рано от обикновено. Тръгна направо от посолството след Уайтхол. Можеше да вземе обиколната линия на метрото от Уестминстър чак до Падингтън, а после да се прехвърли на друга линия до парка „Уестбърн“, откъдето да стигне пеша до Северен Кенсингтън. Но вместо така, беше решил да се придвижи с автобус. Номер 103 щеше да го закара до Нотинг Хил и алеите на парка „Кенсингтън“. Оттам, независимо дали вали или не, беше решил да се поразходи пеша през пазара на булевард „Портобело“.
Напоследък прекарваше все повече време на пазара. Много от очуканите сергии бяха собственост на хора от Средния изток и ако примижиш и повярваш на носа си, можеш да си представиш, че си на битпазара в Тел Авив в петък, преди шабат34. Щеше да купи малко турско кафе, пакет подправки, малко хумус и чина35, пресни питки. После да се прибере вкъщи с букет цветя за Талия, а по-късно, когато им дойдат на гости Ави и Двора, двамата мъже ще пушат, ще си пийнат арак и ще поиграят на табла.
„Щом като Райнер Люкман не може да отиде в Тел Авив — реши Серж, — тогава ще докараме Тел Авив при Райнер Люкман.“
Автобусът спря на „Кенсингтън Гор“, между огромния кръгъл купол на „Роял Албърт Хол“ и „Албърт Мемориал“, намиращ се навътре в Хайд парк. Серж погледна към високия остър монолит, докато шофьорът на долния етаж продаваше на някого билет и каза „приятно пътуване, господине“. След това автобусът потегли. Серж чу стъпките по тесните стъпала зад гърба си, после подхлъзването, удар и звън от разпилени монети, които се пръснаха по пода като чипове на ядосан играч на покер.
— Да го начукам на сестра ти! — изръмжа ядосан глас арабската ругатня. — Да го… — Сега жертвата включи и нечия майка.
Серж извърна глава и едва не се изсмя на глас, защото ругатните бяха изречени с израелски акцент, а ядосаният мъж беше паднал на колене и събираше разпилените си монети.
Серж се приведе от седалката. На пода беше коленичил млад мъж. Лицето му беше в сянка, докато събираше монетите, но беше обут в сини джинси, тъмни обувки, ясно белязани със знака на командосите, и израелско войнишко яке. Такова беше облеклото на много от израелците, пътуващи в чужбина, и затова сънародниците им ги разпознават винаги, макар това да не е отличителен белег в очите на останалите чужденци. Серж усети прилив на огромна радост и се ухили до уши.
— Да ти помогна? — предложи той почти несъзнателно на иврит.
Мъжът вдигна глава, изглежда, шокиран да чуе родния си език. Сигурно дори не съзнаваше, че е изразил яда си на глас. Беше красив. Приличаше на кибуцник със здравата си челюст, светли очи и къдрава, червеникаворуса коса. Той се усмихна в отговор.
— Благодаря — отвърна също на иврит. — Можеш да ми потърсиш и акъла, ако се търкаля някъде наоколо.
Серж се наведе с готовност да помогне и след минута двамата седяха един до друг до прозореца, задъхани от навеждането.
— Благодаря за помощта — продължи на иврит другият израелец, докато прибираше монетите в джоба си. — Виках ли?
— Доста силно — изсмя се Серж. — Но съм сигурен, че никой освен мен не разбра.
— Недей да си толкова сигурен — огледа пътниците мъжът. Типично по британски, никой от останалите не обърна внимание на срещата освен с бърз поглед. — Тук май половината град е от араби.
— Или израелци — каза Серж.
— Да. И от нашите има много.
— Вечните скитници. — Серж помисли за себе си.
— Знаеш ли? — заговори мъжът, като изтри влажното си от дъжда лице с ръкава на маслиненозеленото яке. — Мисля, че това ни е расов дефект. Писва ми в нашата малка страна и имам чувството, че ще лудна. Тогава избухвам и тръгвам на път. Излизам в чужбина, а след две седмици ме хваща носталгията.
— Носталгия, а? — Серж не показа чувствата си по въпроса.
— Като дете в „Бахум“.
Серж кимна. Споменаването на армейския център за военна подготовка на подрастващите е нещо, което всеки израелец познава.
— Йоси Йерушалми. — Амар Камил протегна влажната си ръка.
— Серж Самал — отвърна Серж. Той изгледа един дълъг миг сънародника си. Нещо в него му беше познато. Лицето, дъговидния белег под дясното око… Но не можеше да си спомни откъде.
— Турист ли си? — попита Камил. — Дали ще можеш да ми помогнеш да намеря адреса?
— Може и да мога — отвърна Серж. Наложи си да престане да го разглежда.