Камил извади една бележка от джоба си. Показа я на Серж.
На иврит бяха написани думите:
Леля Юдит. „Хейзълууд“ 33, Кенсъл Таун
— В правилна посока си — каза Серж. — Има време, докато стигнем. Ще те упътя.
— Благодаря. — Камил си взе бележката.
— Роднини ли? — попита Серж.
— Както с всички нас. Имаме си ги навсякъде.
— Аз нямам роднини тук — каза Серж. — Освен жена ми.
— Ами какво правиш тогава?
— Работя в посолството.
— Ааа — повдигна вежди Камил. Човек лесно можеше да се досети, че млад и добре сложен израелец като Серж със сигурност не е аташе по селскостопанските въпроси. — И аз едва не постъпих на такава работа, обаче три години в редовната армия ми стигат.
— Къде си служил? — попита Серж.
Сега Камил трябваше да внимава. Вече беше решил как да отговори на този въпрос, който за израелците е нещо като „откъде си родом“. Заключил беше, че е най-добре да отвърне направо с внимателно избрана дума, за да прекрати по-нататъшни въпроси.
— Разузнаване — каза Камил.
— Наистина?
— Да, главно по терена. Ама нали знаеш, не питай…
— За да не те излъжа — довърши Серж изречението.
— Бедиюк36 — каза Камил.
Разговорът продължи четвърт час. Камил беше толкова добре подготвен, че не допусна и една грешка. Все пак беше живял в точен макет на Петах Тиква цяла година, където всяка подробност беше възпроизведена до пълно съвпадение. Ивритът му беше безупречен, с изключение на следата от лекия акцент, какъвто имаха всички израелци, родени в Източна Европа. Той разпитваше нахално Серж за неговия живот в Тел Авив и даже си измисли някакво кафене до плажа, което изобщо не съществува. Изрази съмнение, когато Серж объркано си призна, че никога не е чувал за него.
— Е, аз доста отдавна съм навън — призна си той.
— Сигурно — успокои го Камил.
Продължиха да пътуват мълчаливо известно време, докато стигнаха Кенсингтънската катедрала и приближиха Нотинг Хил Гейт.
— Е, радвам се, че поговорих със сънародник — каза след малко Камил.
— Аз също — отвърна Серж.
— А сега накъде да вървя?
— Ще слезем тук и ти ще се качиш на автобуса към Пембридж.
— Йофи37. — Камил замълча и продължи след малко, като че ли спонтанно. — Ти наблизо ли живееш?
— Малко на север. Но първо ще отида на пазара „Портобело“.
— Какво е това?
— Нещо като пазара в Тел Авив. Оттам си купувам за ядене. Има хумус, питки.
— Аха! — Камил бутна Серж с пръст по гърдите, като че ли го е хванал натясно. — Май и теб те гони носталгията, а?
Серж се засмя. Беше изпитал голямо удоволствие от срещата, усетил малко нещо домашно, което успокои болката в гърдите му. Като че ли Господ му беше пратил този човек като временно облекчение.
— Може би малко — призна си той.
— Хей — обърна се към него Камил, — какво ще кажеш да си пийнем по едно? Не от тяхната гадна и топла бира. Все ще намерим чаша кал някъде. — Погледът му беше умолителен, като че ли вкусът на черното турско кафе би му доставило огромно удоволствие, също както пинта „Гинес“ на местните. — Не може ли да се намери някъде наоколо? Бързаш ли?
Изражението на Йоси Йерушалми беше така по детски умолително, че Серж не можа да му устои. Той погледна часовника си.
— Добре. Да, знам едно наблизо.
Камил плесна с ръце и ги потри весело.
— Ех, че кеф! — възкликна той.
Слязоха от автобуса заедно на спирката на Нотинг Хил. Дъждът отново се беше засилил и Камил си нахлупи качулката на якето, като я придърпа напред, за да не му вали върху лицето. Серж измъкна овехтялата си бейзболна шапка от задния джоб. Беше с ярко избродирани инициали „Н“ и „Й“ на „Янките“ от Ню Йорк. Серж не беше запалянко по бейзбола, но обичаше стила и практичността на този американски модел шапка. Камил също харесваше шапката. Тя беше направила лесно проследяването на Серж Самал.
Камил последва бързо крачещия израелец по улица „Кенсингтън парк“.
— Ега ти дъжда — мърмореше Камил, докато вървеше.
— Да. Сега наистина се лее — отвърна му Серж през рамо. Трябваше да повиши глас, за да надвика плясъка на водните струи по тротоара и писъка на гумите на такситата и другите коли. — Май разходката не се оказа добра идея.
— Е, стига бе — извика в отговор Камил. — Едно горещо кафе и ще се почувстваш като нов.
— Да. — Серж показа напред. — По „Северен Кенсингтън“ нагоре. Там има много богати араби. Магазинчетата им започват оттук, на Нотинг Хил.
Сега подтичваха успоредно на „Портобело“. Пазарът и околностите му бяха притиснати между високи жилищни сгради. По улицата бяха паркирани товарни микробуси и очуканите коли на работници емигранти. Но поройният дъжд беше прогонил пешеходците от улицата.