Амар Камил нямаше нищо против прехвърлянето. Нито против закъснението. Той беше търпелив левантинец и гледаше с цинизъм на вярата в модерното.
Застанал беше върху бетонния перон и почистваше новите си очила със златни рамки. Наблюдаваше как останалите пътници бързат да си купят бира и сандвичи от веселите продавачи, които се появиха като по магия на перона. Всички бяха с тънки дрехи. Беше вече лято и никой не бе предвидил двучасовия престой посред нощ на гарата в Северна Германия. Те потропваха с крака и се свиваха, дърпайки куфарите си. Изглеждаха като бежанци, чакащи последния си шанс да стигнат свободата.
Вратите на немския влак се отвориха и последва блъсканица. Амар стоеше и наблюдаваше, прибрал ръце в джобовете на дългия шлифер с цвят на маслина. Боядисаната му червеникаворуса коса блестеше от капчиците на лекия дъждец. След минута перонът почти се изпразни. Амар се огледа. Останаха само продавачите, а когато големите стоманени колела започнаха да се завъртат, той вдигна малкото си куфарче и затича към първия вагон.
— Бързо, бързо, приятелю! — завика закъснелият френски кондуктор и протегна ръка към куфарчето на Амар. Той му го подхвърли и сам скочи върху стъпалото. Дребничкият французин поклати глава към Амар, мина покрай него и скочи върху перона. Потича малко заедно с влака, а после спря и се извърна като че със съжаление към нещастните души, които продължават пътя си в Германия.
Вагоните бяха претъпкани и вече се чуваха протести от хората, които са си платили за места или кушети, а едва намират място да стоят прави. Но Амар не се тревожеше за удобства.
Той бавно се промъкна назад по цялата дължина на влака. Поглеждаше изпитателно очите на възрастните, покрай които минаваше, и понякога спираше, за да огледа някой, който го следва. Но хората или намираха място и сядаха, или го изпреварваха напред. Затова той също продължи.
Трябваше да се качи на френския експрес в Брюксел. Но вместо това той беше отлетял със самолет до Ротердам, после до Дюселдорф, откъдето пристигна с кола в Аахен. Изостави колата под наем на гарата. По време на обучението Амар изпълняваше съвсем точно указанията на учителите си. Но навън ставаше дума за неговата глава и затова спазваше само собствения си график.
Той достигна последния вагон на влака. Беше тапициран с плюш първокласен кушет-вагон с малки купета. По покрития с дебела пътека килим на коридора вляво нямаше никой. Сега той закрачи бързо към последното купе, провери номера на вратата и без да чука, дръпна ръчката и я отвори.
Майор Владимир Козов от Седми отдел при Първо главно управление на Комитета за държавна сигурност — КГБ — седеше сам в богато обзаведеното купе. Сгъваемото легло още не беше разгънато и майорът се беше свил в отсрещния ъгъл на кобалтовосиньото кресло като наказан ученик. Майорът беше човек с широки рамене, широко, славянско лице и къса, остра, посивяваща руса коса върху големия костелив череп. Козов е бил прехвърлен от Главното разузнавателно управление на армията много отдавна, но като всички кадрови офицери не можеше да промени стойката и изражението си, които не отиваха изобщо на цивилните му дрехи.
Камил едва не се изсмя, защото Козов беше облечен в един от онези тъпи славянски вълнени костюми, които правеха съветските съветници в Ливан да изпъкват като нудисти на официален прием. В момента яката на ризата му беше разкопчана, а дрехите му измачкани и потни, показващи факта, че късното появяване на Камил му е подействало здраво на нервите.
Козов като че се стресна за миг, но после захвърли броя на „Пари Мач“ върху креслото и вдигна благодарствено длани.
— О! Л’анфан терибле!39
Камил не се усмихна. Той постави пръст пред устните си и дръпна вратата зад себе си. Остави куфара си на пода и се огледа. На отсрещната стена имаше голям прозорец, а отвън танцуваха светлините на далечната провинция, подскачащи от ритмичното поклащане на потракващите влакови колела. Над прибраното легло имаше предпазна мрежа за багажа, където се мъдреше куфарът на Козов. Срещу леглото имаше малко огледало над ниско шкафче, съдържащо мивка, покрита с повдигащ се капак. Камил бръкна в джоба си и бързо отвори вратата на шкафа до входа. Празен. После пресече купето и отвори шкафчето на мивката, което затвори след бърз оглед. Ритна крака на креслото, а после прокара свободната си длан по стените не толкова за проверка, колкото да спечели време и да обмисли вероятните възможности. После се обърна да излиза.