— На четвърти септември, мисля, че това е последният ден от вашия празник Рамадан, този човек ще държи реч пред заклеващите се на площада до Западната стена на Йерусалим елитни войскови части.
Амар слушаше, но имаше чувството, че мозъкът му се цепи. Че се дели на две половини. Едната принадлежеше на Камил, Асуан, Грегор, палестинския герой, който ще донесе спасение на народа си. Другата принадлежеше на Амар, интелектуалеца, човека, който планира внимателно и винаги успява да се измъкне от лабиринта. Никой никога не се е опитвал да убие израелски държавен глава. Никой. Това би било като да влезеш в гнездо на оси, опитвайки се да убиеш царицата.
— Та така. Майор Карера вижда този човек всеки ден. Охраната дотолкова е свикнала с присъствието му, че той има напълно свободен достъп до Кнесета40. Той даже може да се приближи до твоя обект и да говори с него направо, без предварително определена среща. Дори и израелците не смятат това за необичайно. Следиш ли мисълта ми, Асуан?
Амар само гледаше гърдите на майора и грубите движения на ръцете му, докато говори.
— Сутринта на четвърти майор Карера няма да отиде на работа. Той ще бъде отвлечен от няколко от хората на Жорж Хабаш. Ще се отърват от него. Естествено, те ще бъдат ръководени от Седми отдел. — Козов млъкна, за да запали поредната цигара. После, без да мисли, промърмори: — На тези хора не можеш да им се довериш да направят сами нещо както трябва.
Амар вдигна очи. Козов леко пребледня, но нямаше смисъл да опитва да се извинява. Прочисти гърлото си.
— Същата вечер, точно преди церемонията, ти ще се появиш на мястото на Карера. Съвсем лесно ще екзекутираш обекта и веднага ще се предадеш.
Майорът замълча. Чакаше някакъв сигнал, за да продължи. Но Амар започна да се смее. В началото беше като изсумтяване през нос, но после се тръшна върху креслото и избухна. Смехът го заливаше, той тропаше с крака, а в очите му изскочиха сълзи. Накрая, когато се измори, той разпусна вратовръзката си и отвори очи. Майорът от КГБ се беше надвесил отгоре му и го разглеждаше като разтревожен психиатър.
— Радвам се, че ти е толкова весело.
— Извинявай, другарю майор — успя да изрече Амар. — Но си представих как ти заповядвам да скочиш под този влак и очаквам да ми повярваш, че го казвам сериозно.
— Ти няма да бъдеш убит, Асуан.
— О, не, разбира се, че не. Те ще ми поднесат цветя и ще ме изберат за мис Израел.
— Израелците нямат смъртна присъда.
— Ще променят закона! — скочи прав Амар и започна да се разхожда. Кипеше от мисълта, че тези руснаци говорят напълно сериозно и очакват от него да изиграе ролята на пионка в играта с най-високия залог.
— Няма да бъдеш убит, Асуан. Ще се държиш, все едно, че си израелският офицер, който обаче е полудял. След убийството няма да говориш нищо, а само ще мънкаш неразбираемо. Тази тактика сме я разработвали в Ясенево и сме я изпитвали хиляди пъти. Да не мислиш, че е било заради играта? Години научни изследвания, приятелю.
Камил спря и застана пред големия прозорец на купето. Гледаше високите сенки на телефонните стълбове, които прелитаха край тях. Тракането на колелата му действаше като неизлечимо главоболие.
— Те чисто и просто ще те хоспитализират. Ти трябва да продължиш да се държиш така и да запазиш мълчание шест месеца. Тогава една част със специално предназначение, хората на която ще действат преоблечени като терористи, ще плени един американски самолет. В замяна на освобождаването му ще поискат пускането само на четиридесет палестинци от израелските затвори. И ще включат в искането си освобождаването на „откачения Карера“. След по-малко от година ти ще се завърнеш в Москва и ще преподаваш в Института.
Амар не каза нищо. Усети, че е стиснал нещо твърдо, и когато погледна надолу, видя пистолета си. Москва. Сега наистина му се искаше да е там. Помисли за Рина. Катя. Никога не е очаквал да ги види отново. Що се отнася до Лейла, той знаеше, че тя си е отишла завинаги от живота му. Дали са му лицето на израелски съветник на кабинета. Къде би могъл да отиде такъв и да не го проследят? Из либийските пустини? Или в онази боклукчийска кофа, наречена Йемен?
— Това е политически катастрофална идея — прошепна той.
— Стига, Асуан — вече с по-мек тон отвърна Козов. — Седни, а аз ще ти обясня цялата работа.
Амар пристъпи като вдървен до креслото и седна. Погледна Козов, чудейки се дали да го изслуша, или да го застреля в гадното славянско лице.
— Асуан, каква е най-голямата ти мечта? — попита Козов и зачака отговор. — Не си ли спомняш вече? Тогава аз ще опресня паметта ти. Ще ти го кажа така, както ти си ми го разказал. Ти искаш някой ден да се завърнеш във Витлеем. Но Витлеем, управляван от своите. Тези, които са в правото си. Нали така?