— Хммм. — Ейтан помълча известно време. Сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в ушите му. Не можеше да повярва, че има такъв късмет, но нямаше никакъв начин Томас да си е измислил всичко. Той просто не е толкова блестящ тактик. — Кажи ми, Томас — изрече спокойно Ейтан. — Да уточним. За кого говорим?
— О, за Бога! — Томас реагира като разглезено дете, а после изрази върховно раздразнение. — Добре. Говорим за Грегор, ясно? Сега светна ли ти?
— Достатъчно — отвърна Ейтан, а кракът му затропа по паважа. Грегор беше кодовото име на Амар Камил във ФЧА.
— И предполагам, че всички сте в града за втори рунд — каза Томас.
— Всички — излъга Ейтан.
— Шмид също ли?
— Също.
— Чудесно. Толкова ми липсваше. — Сарказмът на Скорцени изсъска, докато той вдигаше халбата си да отпие. После я остави върху масата и погледна Екщайн. — Чух, че си бил целият надупчен, Екхард.
— Оправих се.
— Хммм. — Томас се замисли. Загаси цигарата си и протегна ръка за втора. — Какво друго искаш?
— А има ли още? — повдигна вежда Ейтан.
— Да, но проклет да си, знаеш колко е опасно за мен! Това може да ме довърши. Да ме довърши! — От очите на германеца покапаха истински сълзи. Той вдигна глава към слънцето, като че поглежда за последен път небето.
Екщайн му подаде втора пачка от хиляда марки. Томас прибра парите в джоба си и заговори бързо. С тих, скръбен глас като изповед на обречен.
— Аз бях на онова празненство снощи. Хорст беше пиян и дърдореше. Има някакъв контакт с управлението на мюнхенската полиция. Той им е дал копие от последните документи по делото Наджиз. Помниш Мохамед, нали?
— Помня го — въздържа яда си Ейтан и продължи да слуша.
— Изпратиха тези документи на Грегор. В тях са осъвременени местонахожденията на всички заподозрени в убийството, включително и твоето. Грегор се обади отново на Хорст и поиска повече подробности. Нарича всичките ти другари с кодови имена. „Венера“ е някоя си на име Данцигер. „Сатурн“ е някой на име Хаузер. Мисля, че ти трябва да си „Марс“.
Ейтан усети ледена пот под мишниците си. Като чу имената под прикритие на Ети и Петер в списък за убийства, по гърба му премина електрически ток.
— И това ли е всичко? — едва успя да попита той.
— Това е всичко, което чух.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм, дявол да го вземе! — Томас бързо загуби смелост. Да разговаря на публично място с търсен за убийство беше направо изнервящо.
— Добре, добре. — Ейтан се опита да успокои разтревожения германец. — Само още един въпрос. Кажи ми за самолетния билет.
— Билети! В множествено число — отговори Томас. — Един за Лондон и един за Кипър. Но не мисля, че вече ги е взел.
— Тогава значи още е тук.
— Или го няма.
— Или го няма — съгласи се Ейтан, извади пари да плати сметката и ги остави под халбата си. След това спокойно, като че ли зад гърба му е цялата подкрепа на службата му и затова той изобщо не се притеснява, зададе последния си въпрос. — Кажи ми, Томас, защо е тази вендета?
Скорцени като че ли за пръв път забрави собствените си притеснения и погледна Ейтан с известно съжаление.
— Не знам, Екхард. Не знам. Но ти препоръчвам да си идеш у дома и да си платиш осигуровката за живота.
Ейтан свали слънчевите си очила и погледна германеца, който наведе очи и започна да разглежда ноктите на ръцете си. Екщайн извади писалка и написа нещо върху хартиената салфетка под халбата. Бутна я към Скорцени.
— Тук ще бъда. Ще ми се обадиш, щом имаш каквато и да било новина. Разбра ли? — Той стана и зачака отговор.
Томас вдигна поглед с нещастна усмивка.
— Явол, майн командант.41 И да ти го начукам!
Ейтан му върна усмивката, защото не искаше да оставя у Томас съвсем горчив вкус от срещата им. После се отдалечи.
Но не отиде много надалеч. Той се промъкна през тълпите по „Леополд“, а после се скри зад навеса на автобусната спирка. Погледна назад през затъмненото стъкло и започна да наблюдава Томас, който допи бирата си и стана. Германецът се запъти на юг по тротоара, като залиташе леко от бирата и напрежението. После постъпи, както се очакваше. Влезе в първата телефонна кабина. Ейтан знаеше, че не може да се приближи достатъчно, за да го подслуша, и затова се върна при мотоциклета си.
Томас всъщност не искаше да предаде Тони Екхард на Камил, но собственият живот му беше по-скъп от чистата съвест. Каквото и да стореше, Екхард нямаше да го убие. За да попаднеш в списъка на екзекуциите на израелците, трябва да си извършил доста сериозни убийства. Камил обаче не би имал подобни морални колебания. Точно затова вероятно най-накрая арабите ще спечелят тази война, а Томас предпочиташе да остане на страната на победителите.