На следващото утро, точно в седем часа, един удобен четириместен файтон с добър впряг спря пред нашето жилище. В него седяха Мустафа Бастуни и Тхар.
— Значи все пак! — отбеляза жена им, като ги видя. — На малкия е позволено да дойде с нас!
Аз също се зарадвах. Момчето скочи от колата и дойде да ни повика. Беше празнично облечено — жълти обуща, бели чорапи, бели шалвари, нагоре бяла бедуинска риза и червен елек с хусарски ширити. На главата червен фес с кърпа върху тила от бяла коприна.
— Ние сме тук — поздрави ни той. — Татко ви моли да дойдете.
Прозвуча енергично и като доклад. Но по-тихо и с доверителен тон прибави въпроса:
— Сетихте ли се снощи, че получих удари?
— Не — отговорих аз.
— Не? Аз пък много мислих, много! И ми се дощя той да ме беше бил. — Замисли се за миг и повтори: — Да, така ми се щеше! Когато наказанието отмине, той вече не е ядосан и тъжен, а и мен вече не ме боли. Но когато трябва да го очаквам както сега, той винаги има тъжни очи, а това ми причинява двойно по-голяма болка.
— Как така двойно?
— Е, ами първо, заради тези негови очи и, второ, заради ударите, които ще последват. Тях ги предусещам непрестанно, но безполезно, защото обикновено не се явяват. Така ще е и днес. Но въпреки това те ми причиняват болка още от вчера. Той именно не каза нито дума, ни една-едничка. А тази заран лично ме събуди и облече. И понеже беше толкова тих, не можах повече да издържа и му се хвърлих на врата, молейки го да ме набие. Тогава той се усмихна леко и само поклати глава. Аз го смятам за погрешно. Или вие мислите, че е правилно?
— Онова, което прави бащата, винаги е правилно. Отбележи си го! — наставих го аз.
— Също и когато го смятам за погрешно?
— Също тогава! Ако беше на неговите години, щеше да разбереш, че има право. А сега да тръгваме. Той беше много точен и не бива да го караме да чака.
— Само още миг! — помоли момчето. — Трябва да ви кажа, че днес е петък, значи празник. В такива дни ми е забранено да се цапам. Затова нямам бои със себе си. Но въпреки всичко аз пак съм си герой. Не е необходимо човек да се шари всеки път, когато иска да победи своите врагове. Има случаи, в които…
— … победата е истинска, ненашарена — вметна засмяно жена ми. — Но вчера ти каза, че днес ще рисуваш завладяването на Йерихон. Не помисли ли, че е петък?
— Не. Ама и бездруго от Йерихон нищо няма да излезе.
— Защо?
— Липсва ми необходимата дандания. Тръбите човек може да нарисува, стените също, ама откъде ще ти вземе данданията, като не бива да я вдига? Това наистина е много жалко. Тъй, сега съм готов. Можем да тръгваме.
Запътихме се към колата. Тъкмо се качвахме и покрай нас мина на дебелото си магаре ферик-пашата Осман Ашир. Като ни видя, спря за миг животното, поздрави с радушно кимане и попита момчето:
— Що за герой си всъщност днес?
То отвърна веднага с обичайното си присъствие на духа:
— Аз съм Иисус Навин, покорителят.
— Накъде се каниш да вървиш?
— В страната на хананейците, за да им покажа, че не се боим от тях.
— Къде се намира тази страна?
— В Халил.
— Тогава хубаво внимавай, момчето ми! Там хората тупат, без първо да питат за разрешение.
И продължи нататък. Мустафа Бустани ни увери, че се е погрижил за всичко необходимо за из път. Тхар се метна до файтонджията на капрата, където сигурно се чувстваше по-свободно отколкото при нас в купето. Конете потеглиха.
От Яфаската порта пътят водеше доста стръмно надолу в долината Хипон, накрай Биркет ес Султан [6] и отсреща отново нагоре към платото Ел Букай’а. В края му е разположен манастирът Мар Илия, от който се открива далечен кръгозор. Името на този манастир е свързано с пророк Илия и се твърди, че от близкия извор е пило вода светото семейство. От другата страна на манастира се стига до Куббет Рахил, [7] където била погребана Рахил, жената на патриарх Яков. За това място в Библията, Битие 35; 19, 20, пише: «И умря Рахил и погреба се на пътя на Ефрата, която е Витлеем. И постави Яков стълп на гроба й; той е стълпът на Рахилиния гроб дори до днес.»