Стана ми жално, че трябва да попаря неговото въодушевление, но нямаше как. Обясних му, че едно такова посрещане е невъзможно. На една християнска поклонничка подобава скромност и вътрешна вглъбеност, а не подобни неща, най-малкото мохамедански поеми и победен вой. Той беше достатъчно разбран да го съзнае и каза:
— Добре, ефенди, тогава няма да го направя. Но едно нещо все пак ще сторя. Известна ли ти е песента за Витания, където Исус отива да посети сестрите и брата! [16]
— Не.
— Тогава ще я чуеш. Сега отивате към долината Хинон и покрай езерото Силоах?
— Да.
— Добре, става! Само вървете бавно, моля! Аз пък ще избързам напред.
Понечих да го предупредя да не вземе да извърши нещо неподходящо, но той отклони и незабавно си плю на петите.
Ние го последвахме. Когато отидохме, освен нас друг човек не се мяркаше. Зарадвах се. Тази самотност и тишина подхождаше за настроението, в което се намирахме. Бяхме съкратили пътя със сериозен разговор. Но малката Шамах въздействаше като топъл слънчев лъч, който омекотяваше тази сериозност. Вдовицата се видя при целта на своето пътуване. В нея трепетно се повдигаше важният въпрос дали нейното пилигримство ще намери изслушване. А ние, които знаехме повече от нея, виждахме да наближава решителният миг и се чувствахме напрегнати до краен предел.
Внезапно отдясно и отляво, отгоре и отдолу, накратко казано от всички страни и височини, където момчетата се бяха скрили зад камънаците, прозвуча на арабски една песен на два гласа. Беше песента за Витания, където Христос беше посетил сестрите и брата, а по път бе лекувал болни край езерото Силоах. Нашето душевно настроение и околността, това, което бе зад нас, и онова, което предстоеше, тази напълно изненадваща, дълбоко покъртваща християнска песен… всичко ни въздейства по такъв начин, че едва ли не ни смъкна силом на земята, за да слушаме, коленичейки. Певците останаха да лежат в скривалищата си — така бяха инструктирани. От този миг аз започнах да се съмнявам дали нашето момче е наистина родено без всякакъв талант за изкуството.
Оттук тръгнахме към долината Хинон и до така наречения Горен мост, за да видим Гетсимания. После минахме през еврейското гробище и поехме нагоре към Витания.
Момчето стоеше пред селото. Чакаше ни и ни поздрави. После ме попита тихо:
— Видя ли ги?
— Кои? — запитах аз на свой ред.
— Певците. Докато вървяхте към Гетсимания, те ви изпревариха, защото имат да пеят още веднъж. Елате! Ще ви заведа при Абд ен Ном да видите жилището, което сме приготвили за Шамах. После ще идем до гроба на Лазар да се фотографираме.
Взе Шамах за ръка и избърза с нея напред. Къщата на Абд ен Ном се намираше близо до гроба. Собственикът излезе да се поклони почтително с двамата си синове, известни от описанието на Тхар като «най-големия кит, който имаме, и най-тежкия от хипопотамите ни». Но и двамата правеха едно будещо доверие впечатление. Къщичката също изглеждаше много чиста и уютна. Гостите вероятно щяха да намерят тук удовлетворителен подслон. А когато пристъпихме във вътрешността, видяхме, че предположението се оказа вярно. По отношение подредбата на двете помещения, отредени за Шамах и майка й, при тукашните условия не можеше нищо повече да се желае. Освен това те бяха украсени с всичките клони, клонки и цветя, предназначени за «тържественото шествие».
— Затова бързах толкова — обясни ми Тхар скришно. — Всичко трябваше да бъде донесено много бързо.
— И къде се намират сега всички герои? — попитах аз.
— Веднага ще чуеш!
При тези думи отиде до вратата и даде един знак навън. Незабавно се надигна един най-малко шейсетгласен «победен вой», който едва ли можеше да бъде извисен в по-естествена и плашеща форма от истински лъвове, слонове, хипопотами и китове.
— Аллах да се смили! — провикнах се аз. — Стига толкова! Спри ги!
Той махна отново и настана тишина. Но не можеше да се види къде се криеха чудовищата.
— Така беше уговорено — каза. — Веднъж трябваше да ги оставя да изреват, само един-едничък път! Сега те си имат своята воля и няма да го направят повторно.
Тръгнахме към гроба. Тхар вървеше напред с Шамах. Майка й помоли този път да остане — трябвало да приготви удобно стаите, преди да се е стъмнило. Това желание беше толкова естествено, че се разбираше от само себе си. Последвахме двете деца без нея. Точно когато стигнахме при гроба, излезе Мустафа Бустани, нашият приятел. [17]