— Знаеш, ефенди, че моят брат беше прокуден, понеже стана християнин, и че ние отблъснахме всички негови опити за помирение, защото той после отгоре на това си взе за жена една християнка. След това изчезна безследно. Никой не разбра накъде се е отправил. Но ти не знаеш, че прокуждането има за последица пълно лишаване от наследство, и той изгуби всичко, на което можеше да разчита със същото право както аз самият. Аз станах единственият наследник, а той — беден като просяк.
— Това е резултат от вашите закони и господстващите фамилни права — опитах да го оправдая аз.
— Ти си християнин и следователно мислиш различно от това, което приказваш в моя угода! — отклони той. — Години наред аз не чувствах ни най-малко неправдата, която бяхме извършили спрямо него. Но имот и религия са две различни неща. Мога ли да бъда отблъснат от редицата на вярващите, ако богатството ми се превърне в беднота? Не! Също така не могат да ме отблъснат от кръга на имотните, защото не съм останал мюсюлманин, а искам да стана християнин. Само че тази мисъл не дойде от мен, а от моята жена. В нейното сърце живееха любов и доброта каквито в моето нямаше. Тази доброта се захвана с трудна работа при мен, но успя. Моята твърдост ставаше все по-мека и когато тя, майката на моя син умря, умря като победителка. Аз й обещах да издиря брат си и да разделя с него всичко, което притежавам. Тя ми благодари, благослови ме, затвори очи и… се спомина.
Захлупи лице в ръце и помълча известно време, за да овладее вълнението си. После продължи:
— Търсех ли търсех, но напразно. Брат ми беше изчезнал. Постоянно мислех за него, почти толкова, колкото за тази, чиято смърт ми отне повече, отколкото вероятно си мислиш, ефенди. Спохождаше ме въпросът дали моят брат не е умрял и те са се намерили в отвъдния живот, където се виждат и си говорят. Ей в такива мисли се задълбавах. И ето че в петнайсетия ден на месец адар ми се присъни, че коленича в джамията и се моля. Внезапно стената се отвори откъм киблах, [4] появи се брат ми и ме призова да запомня какво ще ми каже. То гласеше: «Аз умрях, но съм жив. Не вие на мен, а аз на вас трябва да простя. Ще ти го проводя това опрощение. То приближава от изток. Оглеждай се всеки ден за него и поправи каквото си съгрешил спрямо мен!» Така гласяха думите му. Сетне той изчезна. Стената отново се затвори и аз се събудих от съня. Той беше толкова ясен и истински, че аз напуснах постелята да си отбележа деня. Оттогава нещо все ме тласка насам да гледам на изток дали сънят ще се изпълни. Но винаги се застоявам за кратко във Витания, посещавайки гроба на Лазар. Защо и аз не знам, но имам усещането, че точно там ще се срещна с пратеника на моя брат. Какво ще кажеш за този сън, ефенди?
— Странен е — отвърнах аз. — Но твоето чувство те води по-правилно от всеки съвет, колкото и умен да изглежда, който друг може да ти даде.
— Значи мислиш, че трябва да продължа ежедневните си разходки насам?
— Те забранени ли ти са от някого или чрез нещо?
— Не.
— В такъв случай няма причина да ги прекъснеш.
— Благодаря ти! Изпървом ми беше трудно да говоря по тая работа, но след като го сторих, чувствам, че ми стана по-леко на сърцето. Но хайде! Започна да се здрачава. Трябва да вървим, иначе тъмнината ще ни изненада още по път.
Имаше право. Вечерта се спускаше и ние се разбързахме да се приберем.
Пътем той ни осведоми, че междувременно се е погрижил за нашия пазарлък. Знаел в Ел Халил [5] едно великолепно седло за паша, което произхождало от Арабия и се продавало. Щял да прати човек да го вземе и после да ми го покаже.
— Аз самият се каня да отида до Ел Халил — вметнах. — Искам да покажа на жена си гроба на Авраам и прочутата дъбрава в долината Мамре, където на патриарха се явили трите ангела.