Отговорът не дойде веднага, но след кратко колебание Дулич отвърна:
— Дискът ни трябва днес, Нокс. Трябва да внесем доларите за откупа в страната. Маргарт не разполага с толкова много валута в брой. Ти ще се погрижиш за твоите неща, аз ще поема нашите.
— Ако ще предавам диска на някого, по-добре да е човек, когото съм виждал. Прати ми поне снимка — настоя Нокс.
— Недей да ми се правиш на Пиърс Броснан.
— Даниъл Крейг15. Не си в час — отговори Нокс.
— Майната ти! — засмя се Дулич и прекъсна връзката.
Нокс подкара скутера по булевард „Чангъл Лу“ и взе всички необходими мерки, за да не бъде проследен. Двадесет минути по-късно вече се намираше на мястото, до което при нормални обстоятелства би стигнал само за пет…
Притвори задната врата на къщата за гости и чу отвътре гласове, музика и тракане на чаши и чинии. Реши да си вземе бира и да се качи направо в стаята си. Щеше да се преоблече и да обиколи със скутера по отбелязания в джипиеса маршрут, за да разузнае обстановката преди обхода, който двамата с Грейс щяха да направят след няколко часа.
Мина през миниатюрната столова, която служеше и като барче, и вниманието му бе привлечено от копринена блуза с паднало рамо. Ейми Сю пиеше коктейл „Кир“16, седнала с гръб към него. Той се приближи и спря зад нея.
— Присъедини се — покани го тя и посочи високия стол до себе си. Погледите им се срещнаха в отражението на огледалото зад бара.
Нокс седна и си поръча бира.
— Разменихте си някакви реплики със счетоводителката — отбеляза тя на мандарински.
— Просто леко недоразумение — отговори той също на мандарински. Значи малката им сценка бе успяла да заблуди дори Ейми.
— Тревожа се за теб, Джон Нокс; за това, че душиш наоколо — изрече тя на английски.
— Кой казва, че душа?
— Ако имаш някакви проблеми с парите, просто трябваше да ми споделиш — продължи тя.
— Нямам проблеми…
— Ако ти е трябвала отсрочка или кредит, защо не ми се обади като на приятел?
— Да не би да пропускам нещо? — попита, изненадан, той. — За какво ми е притрябвала отсрочка или кредит?
— И аз се питам същото.
Китайците никога не отправяха директен въпрос или молба. Разговорът с тях винаги кръжеше около проблема, преди да се стигне до същината на въпроса, а често се използваха посредници, така че и двете страни да запазят достойнството си.
— Това да не би да има нещо общо с плащанията ми към теб? — досети се Нокс.
— Да, разбира се. Нали знаеш, че не вземам лихва на приятели, независимо какво ми струва забавянето им — отвърна тя.
— Лихва? За какво ти дължа лихва? — попита Нокс директно, като американец.
— Говорил ли си скоро с брат си? — попита тя.
„Какво общо пък има Томи! Недей да го намесваш!“ — помисли си той.
— За какво? — попита Нокс.
— Джон — започна тя, — последното ти плащане не е получено. Не бих начислила лихва на толкова ценен мой клиент.
— Последното ми плащане ли? — не разбра той.
— Ако ти трябва повече време, можем да се разберем — предложи Ейми.
— Но това беше преди месеци.
— Два месеца и шестнадесет дни, ако сме точни.
— Не си ли получила банковия превод? Трябваше да ми съобщиш — каза той.
— Казвам ти го сега. Не съм получавала никакъв банков превод, не са пристигнали никакви пари.
— Наредихме плащането, Ейми. Трябва да има банков превод към твоята сметка в Хонконг, както винаги. Брат ми… — започна Нокс. Счетоводителката им Евелин никога не допускаше подобни грешки. Възможно беше Томи да е сгрешил, като се има предвид състоянието му, но все пак беше малко вероятно. — Веднага ще проверя — обеща той.
— Ти си добър клиент, Джон Нокс, привилегирован… — отвърна Ейми.
Тя смяташе всеки от клиентите си за „най-добрия“, но към него имаше по-специално отношение, което и двамата предпочитаха да не изтъкват на преден план, но все пак то съществуваше.
— Не е проблем, че си пропуснал плащането, но когато не го спомена тази вечер, се замислих… — започна Ейми. — Не е в твой стил. Не е в стила на най-ценния ми клиент.
— Платихме — повтори Нокс.
— И банковият превод е бил редовен? — попита тя.
— Ще говоря с брат ми и със счетоводителката. Моля те, прости ми грешката, Ейми. Наистина много се срамувам… — Нокс знаеше, че извиненията бяха съществена част от бизнес взаимоотношенията с китайците.
— Има начин да ми се реваншираш — с престорена свенливост отвърна тя. — Обърни ми малко внимание.
— Не страдаш от липса на внимание от моя страна — усмихна се той.
Нокс написа с главни букви на една салфетка името на стаята си — „Гранд Китай“, и я пъхна под чашата й. Ейми го целуна и се измъкна от бара, внимавайки да не събуди подозрение в града, в който клюките се разпространяваха със светкавична скорост.
След като напусна къщата за гости през предния вход, Ейми мина през вратата откъм задната уличка и се качи направо в стаята на Нокс. Влезе при него, без да каже нищо, и двамата се вплетоха в гореща, потна и атлетична авантюра, чиято кулминация настъпи, когато краката й се обвиха около кръста му, а погледите им се срещнаха. Ритъмът на възбудените им тела ги доведе до общ екстаз.
— Понякога ми се иска все още да пушех — каза тя, отпускайки се уморено по гръб.
— О, ти и сега пушиш — пошегува се Нокс, а тя го удари по рамото.
Той се изправи на лакът, за да й се полюбува. Видя как кръвта й пулсира в чувствената вдлъбнатина на шията й.
— Ако едно тяло можеше да се опише с думи — прошепна той, — твоето би било истинска поезия.
— Сребърен език, но ледено сърце — отвърна тя и се усмихна още по-широко.
Той взе ръката й и я постави на гърдите си.
— Студено ли ти се струва?
Все още усмихната, тя поклати глава и се загледа в мудното движение на вентилатора над главите им.
— Това е само израз — каза тя, а след кратко колебание добави: — Тревожа се за теб.
Той включи телевизора и усили звука. Вярваше, че Фей не би сложила подслушватели в стаята му, но предпочиташе да вземе предпазни мерки.
— Няма нужда да се тревожиш — прошепна й той.
Айфонът му иззвъня. Нокс се пресегна да го вземе и първоначално реши да не отговаря, но не можа да се сдържи.
— Ти за какъв се мислиш? — изненада го гласът на Грейс от другия край на линията и го накара да отмести телефона далеч от ухото си. Стана от леглото и се престори на учуден. — Знаеш ли какъв си — крадец! — продължи да крещи Грейс. — Лъжец! Измамник! А най-лошото е, че се доказа като човек, на когото не може да се вярва.
— Чуй ме за момент — помоли Нокс.
— Джипиесът е ключът към успеха ни. Ние сме партньори и въпреки това ти си позволяваш да крадеш от мен! Да крадеш! — не спираше Грейс. — Само бавиш общите ни усилия. Знаеш ли как се притесних, когато не можах да го намеря? Как смееш да се отнасяш към мен с такова неуважение?
— Ако само ме изслушаш… — опита се да се вмести между тирадата й Нокс.
Линията прекъсна.
— В какво си се забъркал? — попита Ейми.
— Работа с един недоволен клиент — отговори той.
— Виждаш ли? И ти си имаш проблеми с клиенти.
— Така е. — Нокс познаваше Ейми от достатъчно много време, за да й се довери, въпреки че за него доверието бе по-скоро само идея, отколкото реалност. Двамата с нея бяха заобиколили достатъчно международни търговски норми, за да има нужда да се надлъгват.
Нокс нежно стисна със зъби ухото й и тя се засмя.
— Оох, харесва ми… — прошепна Ейми.
Телевизорът продължи да бърбори, прикривайки звуците, които вече не намекваха за конспирации и конфликт на интереси, а бяха само израз на нежни докосвания, въздишки и забързани движения, на прошепнати молби и женски стонове, заглушени във възглавницата, и мъжко учестено дишане… Телата им се сливаха в едно под шума от уличния трафик. Споделеният им смях говореше, че те знаят, че никой от двамата не заслужава нещо толкова хубаво.
15
Пиърс Броснан и Даниъл Крейг — актьори, известни с превъплъщенията си в ролята на Джеймс Бонд — агент 007, от известната филмова поредица. — Б.пр.