— Искам го в замяна на информацията — настоя Грейс.
Йонг Ченг се замисли за момент, претегляйки възможностите си.
— Изборът си е ваш, но офертата ще бъде отправена и до друг, ако вие откажете — предупреди го тя.
— Какво друго имате да ми казвате? — попита строителният предприемач, усетил, че в гласа й имаше нещо неизказано.
— Ние четиримата не трябва да се появяваме в никакви списъци за наблюдение или такива за издирвани лица. Гражданството ми и възможността за получаване на визи, както и тези на Лу Хао, ще останат незасегнати. Искаме напълно чисто досие.
— Човек не може да обещава подобни неща. Може да отнеме много време, за да бъдат постигнати, както и доста средства.
— Ето защо идвам точно при вас, уважаеми Йонг. Имате двадесет и четири часа да измъкнете американеца от болницата — каза Грейс.
— Абсурд! Ще ми трябват поне две седмици. Може би една, ако извадя късмет — отвърна Йонг Ченг.
— Ще проучите възможностите си и щом човекът Дейвид Дулич, въпросният американец в болницата, пристигне в Консулството, вие ще получите името на корумпирания политик, както и всички доказателства. Ако не успеете, по това време утре ще търся друг човек, с когото да въртя бизнес — заяви тя.
— Това не е бизнес, а изнудване — възпротиви се той.
— Бизнесът понякога ни свързва в странни взаимоотношения — отвърна тя.
— В „Йонг и синове“ винаги ще се намери място за умница като вас, госпожице Чу. Имате телефонния ми номер — каза Йонг Ченг.
Грейс свали чадъра, което бе и сигналът й към Нокс, и тръгна, изгубвайки се сред тълпата.
Човекът на Йонг Ченг се приближи към него и двамата известно време наблюдаваха отдалечаващата се Грейс. Нокс го разпозна като единия от двамата нападатели в уличката.
Тя сви в северна посока и си запробива път сред множеството, надявайки се, че Нокс все още я наблюдава. Пъхна отново слушалката в ухото си.
— Виждаш ли ме? — попита тя.
— Помахай — каза той.
Тя вдигна ръка и я размаха.
— Видях те. Не те следят — каза той и замълча за момент. — Каква беше цялата тази безсмислица с визите? — попита той след малко.
— Тук е домът на семейството ми и домът на Еди. Не можем да се връщаме тук, ако сме бегълци — каза тя.
— Но ти го обвърза с измъкването на Сержанта, а не се бяхме споразумели така.
— Не сме имали никакво споразумение, Джон — възрази тя. — Това беше само уговорка.
Десет минути по-късно черен рейндж роувър спря в локалното платно пред хотел „Мир“ и задната врата на колата се отвори. Висок мъж и дребна слаба жена се качиха вътре и вратата се затвори след тях.
Рейндж роувърът се върна обратно в натовареното движение.
Понеделник, 4 октомври
42.
10:00 часа
квартал Луан
Шанхай
Само преди час дъждът се беше усилил неимоверно много. Нокс, Грейс и Козловски стояха на сушина на стълбището пред сградата на Консулството.
Точно пред портала на сградата, на китайска територия, чакаше линейка с един-единствен червен буркан, който проблясваше на покрива й.
Порталът се отвори и металните преградни блокове се прибраха в земята. Линейката обаче не помръдна.
— Хайде де! — нетърпеливо каза Нокс, очаквайки специалната кола да пресече границата и да премине на американска територия.
Грейс държеше айфона на Нокс до ухото си.
— Катрин, моля те, линейката е вече пред входа — каза тя и погледна към Нокс. Очакваха секретарката да ги свърже с Йонг Ченг.
— Той няма да го направи по телефона, прекалено предпазлив е — прошепна Грейс, след като закри микрофона с ръка.
— И какво тогава? Тук ли? Къде? — попита Нокс.
— Мисля, че по-скоро става въпрос за „как“ — отвърна Грейс. — Ченг не би рискувал да бъде видян или подслушан как научава от американец името на някакъв китайски високопоставен служител и по-късно предава въпросния човек на властите. Той очевидно разбира, че може би си играем с него и това може да е просто номер от страна на американското разузнаване.
— И, разбира се, ще бъде прав — вметна Козловски. — Ако се предположи, че американското разузнаване е било достатъчно умно, за да измисли подобен сюжет. Премахването на високопоставен човек от властта чрез слухове и безпочвени обвинения определено би било успех за нас.
Грейс замислено допря телефона до бузата си.
— Катрин? — каза тя. — Моля те, предай на господин Йонг Ченг, че офертата важи още само четиридесет минути. Ще чакам на портала на Американското консулство и бих предала информацията само на теб или на господин Ченг, на никого другиго — заяви тя и прекъсна разговора.
Червената светлина продължи да пулсира в лицата им.
— Защо? — попита я Нокс.
— Ако изпратят някого от Министерството например, няма гаранции, че сделката за господин Дулич ще стане — отвърна тя.
— Но Йонг Ченг може да я осъществи, така ли? — саркастично попита Нокс.
— Разбира се.
— И защо?
— Заради честта си — отвърна Грейс, абсолютно убедена в думите си. — Той не би нарушил обещание, което е дал, гарантирам ти го.
Нокс държеше чадъра над Грейс, докато я съпровождаше до охраната на предния вход, и след това застана редом с нея до портала, за да огледа линейката по-добре. От спряно наблизо „Хъмви“, управлявано от един от командосите от охраната, се носеше мелодия на U2. Човекът зад волана припяваше фалшиво в такт с музиката, а двигателят не работеше.
Това бе една от най-дългите разходки, които Нокс бе предприемал в живота си. Внимаваше да остане в територията на Консулството и в същото време се опитваше да надзърне през предното стъкло на спрялата отвън линейка. Шофьорът на линейката реши, че Нокс гледа към него, и му показа изрезката със снимка на Кобе Брайънт21, която висеше от огледалото за обратно виждане, след което се ухили и вдигна палец в знак на „този е номер 1“.
Нокс обаче гледаше покрай въртящия се образ на Кобе към мъжа, седнал на една от страничните пейки отзад в линейката. Някаква жена, вероятно парамедик, седеше до него, а срещу тях се виждаше друг човек, облечен в тъмносиня униформа. Полицай. Дулич държеше ръката си, обездвижена в слинг през врата, а главата му беше омотана в бинт. Изглеждаше наистина много зле. Дулич кимна леко и се облегна с мъка назад, като или не го видя, или предпочете да не показва, че го е познал.
Зад и отстрани на линейката бяха спрели две полицейски коли, а във всяка от тях имаше по четирима униформени. Нокс обмисляше как би могъл да измъкне Дулич, но осем срещу един, и то без да броим ченгето в линейката, не обещаваше резултат в негова полза. И все пак, ако линейката си тръгнеше, ако сделката се провалеше, той нямаше какво да направи, за да го спре.
Нокс се огледа в двете посоки на необичайно празната улица, търсейки с поглед черното „Бентли“ на Йонг Ченг, което бе забелязал на Крайбрежния булевард. Вместо това минаха няколко коли и таксита, както и десетина велосипеда и мотопеда, но нямаше никакво „Бентли“.
Нокс проклинаше китайците за това, че си бяха изградили стени сред стените от чест и срам, които му се струваха като безсмислена защита от противниците. Та това бяха правила в правилата, закони в законите, а отгоре на всичко, изглежда, се променяха според случая и нуждата… И въпреки че се преструваше, че ги разбира, Нокс не ги разбираше ни най-малко.
Изминаха десет минути, но на него му се сториха като четиридесет. Все още стоеше на същото място, дъждовните капки барабаняха по чадъра. Продължаваше да се оглежда, когато видя едно такси да спира в локалното платно пред Консулството. Отвътре слезе жена, която инстинктивно се опита да предпази косата си с ръка. Ако паметта не го лъжеше, отдалеч жената приличаше на Катрин, но мозъкът му бе изморен и нервен от дългото чакане, така че можеше и да греши. Дамата се отправи директно към охраната на портала.