По едно време роякът вдигна две ръце и се завъртя на другата страна, а пчелите от „полата“ се завихриха в шеметни дипли. Роякът се учеше.
Тифани се разсмя и направи същото. Рояк и момиче се завихриха посред поляната.
Тя беше толкова щастлива, че даже се чудеше, дали някога досега е изпитвала такова щастие. Златната светлина, сипещите се хвърчилки, танцуващите пчели… всичко се беше сляло в едно. Това беше обратното на мрачната пустиня. Тук светлината беше навсякъде и я изпълваше отвътре. Тя се чувстваше, където си е, но все пак виждаше себе си отгоре, валсираща с жужащата сянка, проблясваща в златисто, когато слънцето се отразеше от пчелите. Заради моменти като този си струваше да се премине през какво ли не.
Тогава направената от пчели вещица се приближи към Тифани, като че ли взирайки се в нея с хилядите си очички като скъпоценни камъчета. Някъде от вътрешността на фигурата нещо като, че смътно изсвири и пчелната вещица се пръсна в бръмчащ облак от насекоми, които хвръкнаха и заминаха. И на поляната не остана да се движи нищо друго, освен падащите семена на чинарите.
Тифани издиша.
— Брей, някои хора това щеше да ги изплаши — обади се един глас иззад гърба й.
Тифани не се обърна веднага. Първо каза:
— Добър ден, Бабо Вихронрав.
Чак тогава се обърна. И попита, все още наполовина опиянена от удоволствие:
— А ти някога правила ли си така?
— Не е учтиво да се започва с въпроси. Най-добре ела в къщи на чаша чай — отвърна Баба Вихронрав.
В тази къща човек можеше да сметне, че е необитаема. До огъня имаше два стола, единият, от които люлеещ се, а до масата още два, които не се люлееха, но се клатеха поради неравния каменен под. Имаше бюфет и парцалена черга пред огромното огнище. В единия ъгъл на стената беше облегната метла, а до нея имаше нещо тайнствено и островърхо, покрито с плат. Имаше много тясно и тъмно стълбище. И толкова. Нямаше нищо лъскаво, нищо ново, нищо ненужно.
— На какво дължа удоволствието да те видя? — попита Баба Вихронрав сваляйки осаждено черно котле от огъня и пълнейки също толкова черен чайник.
Тифани отвърза торбата, която беше донесла.
— Дойдох да ти върна шапката — каза тя.
— Я — изсумтя Баба Вихронрав. — Тъй ли било то? И защо?
— Защото е твоята шапка — обясни Тифани оставяйки я на масата. — Благодаря ти, че ми я зае все пак.
— Да ти кажа аз, много млади вещици и кътаните си зъби ще дадат за тая моя стара шапка — отбеляза Баба вдигайки шапката.
— Вярно — съгласи се Тифани и не добави: „Всъщност се казва кътни зъби“, а вместо това добави. — Но аз мисля, че всяка вещица трябва сама да си намери шапка. В смисъл, точната шапка като за нея си.
— Да, ама, като гледам, ти носиш купешка — забеляза Баба Вихронрав. — Една от ония Небостъргачите. Със звездички — добави тя и в тази дума „звездички“ имаше достатъчно киселина да прояде бакър, след което да прокапе през масата и пода, и да прояде още бакър на долния етаж. — Да не мислиш, че това я прави по-вълшебна, а? Звездички?
— Аз… така мислих, като я купувах. А сега-засега и тя върши работа.
— Докато не си намериш точната шапка — вметна Баба Вихронрав.
— Да.
— Която няма да е мойта?
— Няма.
— Добре.
Старата вещица прекоси стаята и смъкна покривалото от нещото в ъгъла. Оказа се, че то било голям дървен конус, точно колкото е висока една островърка шапка, на висока подставка. И върху нея се… изграждаше шапка, от тънки резки върбова кора, карфици и корав черен плат.
— Сама си ги правя — поясни тя. — Всяка година. Няма такава шапка като тази, която сама си направиш. Слушай ме, няма да сгрешиш. Вкоравявам аз хасето и го правя непромокаемо с една специална настойка. Ще се учудиш, колко нещо можеш да наместиш в шапка, която сама си си направила. Да, ама ти не си дошла да приказваш за шапки.
И Тифани най-сетне изплю камъчето.
— Онова беше ли истинско?
Баба Вихронрав си сипа чай, взе чашата и чинийката, след което грижливо сипа от чая в чинийката. Вдигна я и много внимателно, сякаш вършеше нещо много важно и деликатно, го духна. И всичко това го правеше бавно, и спокойно, докато Тифани се мъчеше да прикрие нетърпението си.