— Роилникът вече го няма, нали? — проговори Баба.
— Не. Но…
— Как беше усещането? Докато се случваше? Усещаше ли се като истинско?
— Не — отговори Тифани. — Усещаше се като повече от истинско.
— Е, значи това е то — провъзгласи Баба Вихронрав и си сръбна от чинийката. — Верният отговор е: И да не е било истинско, не е било и неистинско.
— Беше като сън, когато почти си се събудила и нали разбираш, можеш да го контролираш — заразправя Тифани. — Стига да внимавам, всичко ставаше. Беше все едно се издигам във въздуха, като се дърпам за връзките на обувките си. Все едно сама си разказвам приказка…
Баба кимна:
— Винаги има някоя приказка. То всичко си е все приказки. Че слънцето изгрява всяка сутрин, пак е приказка. Във всичко има по някоя приказка. Промениш ли приказката, променяш света.
— А какъв беше твоят план да победиш роилника? — не издържа Тифани. — Моля те? Трябва да знам!
— Моят план ли? — отвърна невинно Баба Вихронрав. — Моят план беше да те оставя, ти да се оправиш с него.
— Така ли? А какво щеше да правиш, ако бях загубила?
— Всичко по силите ми — отговори спокойно Баба. — Както правя всеки път.
— Щеше ли да ме убиеш, ако пак бях станала роилника?
Чинийката с чая не трепна в ръката на старата вещица. Тя се вглеждаше замислено в нея.
— Щях да те пощадя, стига да можеше — заключи тя. — Но не ми се наложи, нали така? Нямаше по-добро място от Изпитанията. Повярвай ми, вещиците могат да действат задружно, ако се наложи. По-трудно е, отколкото да подкарваш стадо котки дори, но може да се направи.
— Само че на мен все ми се струва, че ние… обърнахме всичко на малко шоу — отбеляза Тифани.
— Нищо подобно. Направихме го на голямо шоу! — възрази с доста удовлетворение Баба Вихронрав. — Гръм и мълния, бели коне и невероятни подвизи! Добро представление като за пени, какво ще кажеш? А с времето ще разбереш, момичето ми, че по малко шоу тук-там хич не се отразява зле на репутацията ти. А и чини ми се, г-ца Здравомислова вече го е разбрала, сега като може едновременно да жонглира с пет топки и да си вдига шапката! Слушай ме какво ти казвам, няма да сгрешиш!
Тя отпи изискано от чая в чинийката и после кимна накъм вехтата шапка на масата:
— Твойта баба, тя шапка носеше ли?
— Какво? А… обикновено не — отговори Тифани, все още мислейки си за голямото шоу. — Ако времето съвсем се развалеше, тя си връзваше като забрадка някой стар чувал. Тя казваше, че шапките все ти хвърчат по вятъра и иди ги гони през баира.
— Значи си е направила шапка от небето — заключи Баба Вихронрав. — А палто носеше ли?
— Ха, овчарите казват, че видиш ли Баба Болежкова с палто, значи ще е такава буря, че ще издуха и канари! — каза гордо Тифани.
— Значи тя и от вятъра си е направила палто — рече Баба Вихронрав. — Умение си е това, да. Дъждът не вали върху вещица, когато тя не го иска, обаче аз лично предпочитам да си се намокря и да съм благодарна.
— Благодарна за какво? — не разбра Тифани.
— Че после ще изсъхна — отговори Баба Вихронрав и остави чашата с чинийката на масата. — Ти, чедо, си дошла тук да научиш, кое е истина, а кое не е, но малко неща мога да те науча аз, дето ти вече да не ги знаеш. Просто още не знаеш, че ги знаеш. И още цял живот ще има да учиш това, дето ти е в костите. Ей това е истината.
Тя погледна изпълненото с надежда лице на Тифани и въздъхна:
— Е, тогава да излезем и ще ти дам урок номер едно. То друг урок няма. И няма нужда да го пишеш в някаква книга с очи отгоре.
Тя я заведе до кладенеца в задния си двор и намери на земята някаква пръчка.
— Ето, виж, вълшебна пръчка — каза тя и от пръчката изригна зелен пламък, от което Тифани се стресна и подскочи. — А сега опитай ти.
На Тифани нищо не й се получи, колкото и да тръскаше пръчката.
— И няма как да стане — обясни Баба. — То си е просто пръчка. Е, може и да съм накарала огъня да излезе от нея, а може да съм направила така, че ти да си мислиш, че е излязъл огън. Ама все тая. Едно ще ти кажа, аз бях това, а не пръчката. Ти си оправи ума и пръчката ще ти стане жезъл, небето ще ти е шапка, а всяка локва ще е вълшебната ти… вълшебното ти… ъ, как им се викаше на онея натруфените чаши?
— Ъ… потири — сети се Тифани.
— А така. Вълшебен потир. Не са важни вещите. Хората са всичко. — Баба Вихронрав изгледа накриво Тифани. — А аз мога да те науча как да търчиш през баирите със заека, как да летиш над тях с ястреба. Мога да те науча на тайните на пчелите. Мога да те науча на всичко това и на още много друго, ако само направиш едно нещо за мен още тук и сега. Нещо много лесно, съвсем простичко.