Тифани кимна с широко отворени очи.
— Е, тогава значи нали разбираш, че всичко дето блести, са само дрънкулки и играчки, а играчките само те отбиват от пътя?
— Да!
— Тогава, момиче, вземи това блещукащо конче, дето го носиш на врата си и го хвърли в кладенеца.
Послушна, наполовина хипнотизирана от гласа й, Тифани посегна зад врата си и откачи огърлицата.
Парчетата на сребърния кон заблестяха на слънцето, в ръката й точно над водата.
Тя ги зяпна, като че ги виждаше за пръв път и тогава…
„Тя изпитва хората“, помисли си Тифани. „Постоянно.“
— Е? — подкани я старата вещица.
— Не — реши Тифани. — Не мога.
— Не можеш или не искаш? — попита я рязко Баба.
— Не мога — отвърна Тифани и вирна брадичка. — И не искам!
Тя отдръпна ръката си и пак си закачи огърлицата гледайки непокорно Баба Вихронрав…
Вещицата се усмихна.
— Браво — рече й тихо тя. — Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица. А ако много те е страх да не се отбиеш от пътя си, до никъде няма да стигнеш. Ще ми дадеш ли да го погледна, моля?
Тифани я погледна в тези нейни сини очи. След което откачи верижката и й подаде огърлицата. Баба я вдигна нагоре.
— Чудна работа, как изглежда сякаш препуска, само като проблесне на слънцето — промълви вещицата завъртайки го натам-насам. — Майсторска работа. Вярно, не е то каквото кон изглежда, но определено е то, каквото конят е.
Тифани я изгледа със зяпнала уста. За момент пред нея беше застанала ухилена Баба Болежкова, а в следващия момент пак беше Баба Вихронрав. Тя ли го направи това, зачуди се Тифани или сама си го направих? И смея ли да разбера?
— Дойдох не само, за да върна шапката — осмели се да каже тя. — А и ти донесох подарък.
— Сигурна съм, че на никого не съм давала повод, на мен да ми се носят подаръци — изсумтя Баба Вихронрав.
Тифани не й обърна внимание, защото умът й все още беше в шаш. Тя пак бръкна в торбата си и извади малък мек пакет, мърдащ в ръцете й.
— Аз повечето неща ги върнах на г-н Силен-в-ръката — обясни тя. — Но си помислих, че това може и да… ти влезе в работа.
Старата жена бавно разви бялата хартия. Наметалото „Полъх на зефира“ се разгърна изпод пръстите й и изпълни въздуха като дим.
— Прекрасно е, но не е за мен — поясни Тифани, докато наметалото се извиваше по нежните течения на поляната. — За да се носи такова наметало, е нужно достолепие.
— Доста-летие ли? — попита рязко Баба Вихронрав.
— Достолепие… о, това е достойнство. Тежест. Мъдрост. Такива неща, — разясни Тифани.
— А — поуспокои се малко Баба.
Тя се вгледа в нежно диплещия се плат и вдъхна въздух. Наистина беше невероятно творение. Едно нещо можеше да им се признае на магьосниците: бяха направили едно от онези неща, които запълваха празнина в живота ти, която, докато не го виждаш, изобщо не си подозирала, че я е имало.
— Е, сигурно има такива, които могат да носят такова наметало и такива, които не могат — заключи тя, наметна си го и го пристегна с брошка във формата на полумесец. — Но пък е твърде претенциозно за такива като мен. Малко префърцунено си пада. С него ще взема да изглеждам като някоя фльорца.
Това последното беше казано като утвърждение, но завършваше с въпросителна извивка.
— Не, много ти отива, ама наистина — увери я бодро Тифани. — Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица.
Птичките спряха да пеят. Горе по дърветата катериците побягнаха и се скриха. Дори и небето като че притъмня за миг.
— Ъ… поне така чух — добави Тифани. — От някой, който ги разбира тези неща.
Сините очи се взряха в нейните. От Баба Вихронрав не може да криеш тайни. Каквото и да кажеш, тя внимава, какво имаш предвид.
— Някой път може пак да наминеш — каза тя, обръщайки се бавно и гледайки как наметалото се вихри във въздуха. — Тук винаги е толкова тихо.
— С удоволствие — откликна Тифани. — Да кажа ли на пчелите, че ще идвам, та ти да си готова с чая?