За момент Баба Вихронрав я изгледа ядно, след което лицето й се промени в лукава усмивка.
— Ах, че си умна — похвали я тя.
„Какво ли се крие в теб?“ — помисли Тифани. „Коя си ти всъщност, дълбоко в себе си? Правиш се на голямата лоша вещица, да, но не си. Постоянно изпитваш хората, изпитваш ли изпитваш, но всъщност ти се иска, някой да е достатъчно умен, че да те бие. Защото сигурно е тежко това, да си най-добрата. Не ти е позволено да спреш. Може само някой да те бие, а пък си твърде горда, за да загубиш. Гордост! Ти си я обърнала на страховита сила, но тя те яде отвътре. Дали не смееш да се засмееш от страх, да не се окаже това началото на изкикотването?
Някой ден пак ще се срещнем. И двете го знаем. Пак ще се срещнем, на Изпитанията за Вещици.“
— Достатъчно съм умна да разбера, как успяваш да не мислиш за розови носорози, когато някой каже да не мислиш за тях — осмели се да каже на глас тя.
— О, дълбока магия е това, да — рече Баба Вихронрав.
— Не. Не е. Ти не знаеш, как изглеждат носорозите, нали?
Слънчева светлина изпълни поляната, когато старата вещица се разсмя, ясно като планински поток.
— Правилно! — каза тя.
Глава петнадесета
Шапка от небето
Беше един от онези странни дни в края на февруари, когато е малко по-топло, отколкото е редно и, макар че има вятър, той духа все някъде покрай хоризонта, а точно край теб е тихо.
Тифани се изкачи горе на ридовете, където в закътаните долчинки ранните агънца вече бяха стъпили на крака и припкаха натам-насам на сюрии с онзи скоклив бяг, както тичат понякога агънцата, така че приличат на вълнести скачащи коне. И сигурно на деня наистина му имаше нещо, защото и старите овци се присъединиха, и заиграха наравно с агнетата. Те подскачаха и се въртяха, наполовина щастливи, наполовина шашнати, а дългите им зимни руна се кламбуцаха като клоунски гащи.
Интересна зима беше. Тя научи много неща. Едно, от които беше, че е възможно да си шаферка на младоженци, чиято сборна възраст надхвърля 170 години. Този път г-н Щъкачев, с буйна перука и блеснали очила, беше настоял да даде една от жълтиците на „нашата малка помощничка“, което беше много повече от заплатата й, която Тифани така и не поиска, и която г-ца Здравомислова не можеше да си позволи. Тя употреби част от парите да си купи наистина добро кафяво наметало, което не плющеше и не се развяваше зад нея, обаче беше топло и плътно, и пазеше сухо.
И много други неща беше научила. Сега като минаваше покрай овцете с агънцата им, тя леко докосваше умовете им, толкова меко, че те не забелязваха…
Тифани беше останала горе на планината за Прасоколеда, която официално бележи новата година. Там имаше много работа за вършене, а и без това на Варовитище този празник не го тачеха много. Сега обаче г-ца Здравомислова с удоволствие й даде отпуска, за празнуването на агненето, което старите хора наричаха Овчи търбуси. Тогава започваше овчарската година. Бабаягата на хълмовете това не можеше да го пропусне. Точно тогава, в меки гнезда от сено, защитени от вятъра с плетове от прещип, се случваше бъдещето. Тя помагаше за случването му, работеше заедно с овчарите на светлината на фенери, грижеше се за трудните раждания. На работа си носеше островърхата шапка и усещаше как овчарите я наблюдават, как с нож, игла, конец и утешителни думи спасяваше овци майки от мрачната врата, и извеждаше агнета на светлина. Дай им шоу. Дай им приказка. И на сутринта тя се връщаше гордо вкъщи с ръце окървавени до лактите, но това беше кръвта на живота.
По-късно тя се качи до Фийгълската могила и пропълзя в дупката. Беше мислила за това от доста време и се беше подготвила — с чисти нарязани кърпички и малко шампоан от сапуниче по рецепта на г-ца Здравомислова. Имаше чувството, че те ще влязат в работа на Джейни.
Г-ца Здравомислова винаги посещаваше родилките. Така се правеше то.
Джейни се зарадва да я види. Легнала по корем, така че поне отчасти да се вмъкне в покоите на келдата, Тифани има възможността да подържи като новородени агънца едновременно всичките осем, както тя ги наричаше наум, Робченца. Седем от тях врещяха и се биеха помежду си. Осмото си мълчеше и чакаше да дойде времето й. Бъдещето се случваше.
Не само Джейни я гледаше с други очи. Новините се разпространяваха. Народът на Варовитище недолюбваше вещиците. Те винаги досега бяха идвали от другаде. Винаги досега бяха чужденки. Сега обаче ето я наша Тифани, как изражда агънца както някога баба й, а пък казват, че била изучила вещерство там горе на планината! Да, ама си е пак нашата Тифани и толкова. Вярно, може и да носи шапка с големи звезди, но пък нали прави страхотно сирене и разбира от агнене, а и нали тя е на Баба Болежкова внучка. И те се потупваха многозначително по носовете. Внучката на Баба Болежкова. Помните ли какво можеше да направи старата, а? Та значи, тя може и да е вещица, ама си е нашата вещица. И си разбира от овце, да, разбира. Ха, а чух аз, че там горе в планината те имали някакви техни си състезания за вещици и нашата Тифани им показала на тях, какво може едно момиче от Варовитище, даде им тя да разберат. А и нали времената се менят. Е, та значи вече си имаме вещица, ама такава, че по-добра никой друг си няма! Никой няма да хвърля във вира на Баба Болежкова внучката!