На следващия ден тя пак щеше да се връща в планината. Много нещо се случи през тези три седмици, даже, без да се брои агненето. Роланд я беше поканил на чай в замъка. Беше малко неловко, както е винаги с този род неща, но чудна работа, как за няколко години той беше станал от непохватен смотаняк на притеснителен младеж, забравящ какво е искал да каже, щом тя му се усмихнеше. А освен това в замъка имаше книги!
Той срамежливо й беше подарил „Речник на Изумително Редките Думи“, а тя се беше подготвила достатъчно да му донесе ловджийски нож производство на Закзак, който беше майстор по ножовете, нищо че магиите му бяха боклук работа. Шапката много внимателно изобщо не беше спомената. А когато се прибра, тя намери белязка посред „П“, където с тънък молив бяха подчертани думите „Плонжон: вид реверанс, на около една трета от дълбочината на традиционния. Излязъл от употреба.“ Останала сама в спалнята си, тя се изчерви. Интересно как всеки път се изненадваш, когато нещо ти напомни, че докато ти наблюдаваш другите и мислиш за тях с толкова чувство за вещина, и превъзходство, в същото време те пък те наблюдавали и мислили за теб.
Тя си го записа в дневника, който беше станал доста по-дебел, с всичките му изсушени билки, белязки и странични бележки. Врани го бяха кълвали, мълния го беше удряла, чай го беше оливал. И си нямаше око. Едно око щеше да бъде извадено още на Ден Първи. Това беше дневникът на една истинска вещица.
Тифани беше престанала да носи шапката, освен на публични места, защото тя постоянно се огъваше от ниски врати, а покривът на стаята й направо я смачкваше. Днес обаче си я беше сложила, от време на време хващайки я, когато някой порив на вятъра се опитваше да я отнесе.
Стигна до мястото, където четири ръждясали железни колелета наполовина се бяха заровили в торфа, а по средата се подаваше тумбестото кюмбе. То беше удобно за сядане.
И край Тифани настана тишина, жива тишина, в която овцете играеха с агънцата си, а светът се въртеше ли въртеше.
Защо да си тръгва? За да се върне пак тук. Така че да може да види мястото откъдето е тръгнала с други очи и в нови разцветки. А и хората виждаха нея по нов начин. Да се върнеш откъдето си започнала, не е същото като никога да не си заминавала.
Думите преминаваха през ума и, докато Тифани гледаше овцете и се изпълваше с дълбоко щастие — заради новите агнета, заради живота, заради всичко. Пред щастието веселието е като локва пред океана. Беше чувство, което душата просто не можеше да побере. И то излезе като смях.
— Аз се върнах! — викна тя на хълмовете. — И съм по-добра отколкото като заминавах!
И тогава тя си свали нашарената на звезди шапка. Не беше лоша шапка, като за показ, макар че с тези звезди приличаше малко на играчка. Но тя никога не е била нейната шапка. Нито можеше да бъде. Единствената шапка, която си заслужаваше да се носи, беше тази, която сама си си направила, а не някоя, която си си купила или са ти я подарили. Твоя собствена шапка за твоята си глава. Твоето собствено бъдеще, а не нечие чуждо.
Тя метна шапката на звезди колкото можа по-нависоко. Вятърът бързо я поде. За миг тя се заклатушка, след което един порив я издигна, завихри я и я запреобръща, и я отнесе далече-далече над ридовете, където тя изчезна завинаги.
И тогава Тифани си направи шапка от небето, и седна на старото тумбесто кюмбе заслушана как вятърът духа някъде покрай хоризонта, докато слънцето залязва.
Когато сенките се удължиха, множество дребни фигурки се измъкнаха от близката могила и дойдоха на свещеното място да гледат заедно с нея.