Беше ядосана, че я изпровождат ей така. Мъничко уважение нямаше да навреди, нали? Това й беше казала старата вещица Госпожа Вихронрав, нали? „Аз ще те уважавам, също както и ти от своя страна ще уважаваш мен“. Госпожа Вихронрав, вещицата, като която всички други вещици тайно се надяваха да станат, й беше показала уважение, така че човек да си помисли, че и другите биха могли да направят някакви усилия в тази насока.
И тя каза:
— Виждай ме.
… и излезе от себе си и отиде накъм мис Тик и г-ца Здравомислова в невидимото си призрачно тяло. Не смееше да погледне надолу, та да не би случайно да види, че краката й ги няма. Когато се озърна да погледне плътното си тяло, завари го да си стои смирено до зелениковите храсти, несъмнено твърде далече, за да чуе нечий разговор.
Като се приближи скришом, Тифани чу как мис Тик казва:
— … но е смущаващо преждевременно развита.
— Олеле. Никога не съм се разбирала кой знае колко добре с умни хора — отвърна г-ца Здравомислова.
— О, по сърце тя е добро дете — каза мис Тик, което подразни Тифани значително повече от онова „смущаващо преждевременно развита“.
— Разбира се, наясно си с моята ситуация — предупреди г-ца Здравомислова, докато Тифани се промъкваше по-наблизо.
— Да, г-це Здравомислова, но работата ви значи толкова много. Ето защо Госпожа Вихронрав ви предложи.
— Но ме е страх, че ставам малко разсеяна — обезпокои се г-ца Здравомислова. — Полетът насам беше ужасен, защото като голяма глупачка си забравих очилата за надалече на другия ми нос…
„Другият й нос ли?“ — замисли си Тифани.
И двете вещици застинаха в едно и също време.
— Без яйце съм! — възкликна мис Тик.
— Имам бръмбар в кибритена кутия за такива спешни случаи! — изписка г-ца Здравомислова.
Ръцете им се втурнаха по джобовете им и заизваждаха конци и пера и късове цветен плат…
„Знаят, че съм тук!“ — каза си Тифани и прошепна:
— Не ме виждай!
Запримигва и се заклати на петите си като се върна в търпеливата фигурка до зелениковите храсти. В далечината г-ца Здравомислова трескаво правеше бърканица, а мис Тик оглеждаше гората.
— Тифани, ела веднага! — извика я тя.
— Да, мис Тик — откликна тя и потегли бегом като добро момиченце.
„Някак си са ме усетили“, помисли си тя. „Добре де, нали са вещици все пак, дори ако според мен и да не са особено добри такива…“
И тогава дойде натискът. Сякаш смаза гората и я изпълни с ужасяващото усещане, че нещо стои точно зад нея. Тифани падна на колене, затисна ушите си с ръце и болка като най-лошата ушна болка прониза главата й.
— Готово! — извика г-ца Здравомислова.
Тя държеше бъркотия. На вид доста различна от онази на мис Тик, от канап, пера от гарга, лъскави черни мъниста и по средата на всичко, обикновена кибритена кутия.
Тифани изкрещя. Болката беше като нажежени до червено игли и ушите й се изпълниха с бръмчене на мухи.
Кибритената кутия се пръсна.
След което настъпи тишина и птичи песни и нищо, което да показва, че нещо се е било случило, освен няколко къса от кибритена кутийка падащи на спирали надолу заедно с парче дъгоцветно крило от насекомо.
— Майчице — проговори г-ца Здравомислова. — Доста добър бръмбар си беше, като за бръмбар де…
— Тифани, наред ли си? — обезпокои се мис Тик.
Тифани примигна. Болката си беше отишла също толкова внезапно, както беше дошла и остави само изгарящ спомен. Тя издрапа да се изправи.
— Струва ми се, че да, мис Тик!
— В такъв случай да си кажем една дума, ако обичаш! — заяви мис Тик, отиде до едно дърво и застана там гледайки я строго.
— Да, мис Тик? — отиде при нея Тифани.
— Ти… направила ли си нещо? — попита мис Тик. — Нали не си призовавала разни неща?
— Не! А и изобщо не знам как се прави! — възкликна Тифани.
— Тогава да не са твойте дребни мъже? — продължи подозрително мис Тик.
— Те не са мои, мис Тик. И не правят такива неща. Те просто кряскат „Кривънци!“ и почват да ритат хората по пищялките. Определено разбираш, че са те.
— Е, каквото и да е било, изглежда се е махнало — намеси се г-ца Здравомислова. — А и вече трябва да тръгваме, иначе ще има да летим цяла нощ.