Тя бръкна зад друго дърво и извади връзка подпалки. Най-малкото точно на такова приличаше, защото на такова трябваше да прилича.
— Мое собствено изобретение — поясни скромно тя. — Че долу по равнините знае ли човек, нали? А дръжката се изстрелва посредством този бутон… Ох, съжалявам, понякога прави така. Някой видя ли накъде отхвърча?
Дръжката беше открита в един храст и завинтена обратно.
Тифани, момиче, което слушаше, какво казват хората, наблюдаваше внимателно г-ца Здравомислова. Тя определено имаше само един нос на лицето си, а беше някак неудобно да си представяш, къде ли някой може да си държи още един и за какво ли ще го използва.
После г-ца Здравомислова извади някакво въже от джоба си и го даде на някой, който го нямаше.
Точно това направи, Тифани беше сигурна. Нито го изпусна, нито го хвърли, а просто го подаде и го пусна, все едно си е мислела, че го окачва на невидима закачалка.
То падна върху мъха. Г-ца Здравомислова погледна надолу, видя, че Тифани я наблюдава и се изсмя нервно:
— Ах колко съм глупава. Мислех си, че съм оттатък! Някой ден ще взема да си забравя и главата!
— Ами… ако е тази на върха на шията ви — поде предпазливо Тифани, все още мислейки за другия нос — все още си е с вас.
Старият куфар беше завързан за метящия край на пръта, който сега се рееше кротко на няколко стъпки над земята.
— Ето, от това ще стане чудесна удобна седалка — каза г-ца Здравомислова, вече станала на торба оголени нерви, на каквато ставаха повечето хора, като усетеха, че Тифани ги гледа втренчено. — Сега, ако просто се качиш зад мен. Ъ. Аз обикновено правя така.
— Обикновено се качвате зад себе си ли? — учуди се Тифани. — Как…?
— Тифани, винаги съм окуражавала прямия начин, по който задаваш въпроси — намеси се на висок глас мис Тик. — А сега, моля те, много ми се иска да те поздравя с доброто ти владеене на мълчанието! Качвай се зад г-ца Здравомислова. Сигурна съм, че тя би искала да тръгнете докато все още не се е мръкнало.
Пръчката потрепна, когато г-ца Здравомислова я възседна. Тя я потупа подканящо.
— Нали не те е страх от високо, миличка? — попита тя, докато Тифани се катереше.
— Не — отговори Тифани.
— Ще се видя с вас като дойда за Изпитанията на Вещици — викна им мис Тик, когато Тифани усети метлата полека да се отлепя от земята. — Внимавайте!
Оказа се, че когато г-ца Здравомислова беше попитала Тифани, дали я е страх от високо, това не е било правилният въпрос. Тифани изобщо не я беше страх от високо. Можеше да минава покрай високи дървета, без да й мигне окото. Видът на грамадни, извисяващи се над нея планини ни най-малко не я притесняваше.
Това, от което я беше страх обаче, макар че не го знаеше чак до този момент, беше от дълбоко. Страх я беше да пада толкова дълго време от небето, че да й свърши дъхът за пищене, преди да се удари в скалите толкова силно, че да стане на нещо като желе, а всичките й кости да станат на прах. Фактически я беше страх от земята. Г-ца Здравомислова е трябвало да си помисли по-добре, преди да зададе въпроса.
Тифани се вкопчи в колана на г-ца Здравомислова и впи поглед в плата на роклята й.
— Досега летяла ли си някога, Тифани? — попита вещицата докато се издигаха.
— Ннгф! — изстена Тифани.
— Ако искаш, мога да направя някое кръгче — предложи г-ца Здравомислова. — Оттук ще да имаме чудесна гледка към твоята страна.
Въздухът сега фучеше покрай Тифани. Беше станало много по-студено. Тя не откъсваше очи от плата.
— Няма ли да е чудесно? — надвикваше все по-шумния вятър г-ца Здравомислова. — За нула време ще сме готови!
На Тифани не й остана време да каже не, а и без друго беше сигурна, че ще й прилошее, ако си отвори устата. Пръчката под нея се наклони и светът се изметна настрани.
Никак не й се гледаше, но тя си спомни, че една вещица винаги е любознателна до ръба на пъхането на нос, където не го искат. За да остане вещица трябваше да погледне.
Рискува с един поглед и видя света под себе си. Златисточервената светлина на залеза обливаше земята, долу бяха дългите сенки на Дверизи, а по-нататък имаше гори и села по целия път чак до дългия извит хълм на Варовитище…
… което сияеше в червено, а бялата фигура на варовиковия Кон гореше в златно като гигантски медальон. Тифани го зяпна. В чезнещата вечерна светлина, със сенките препускащи откъм падащото слънце, той изглеждаше жив.