В този момент й се поиска да скочи, да отлети обратно, да се озове там като си затвори очите и щракне с токчета, да направи каквото и да е…
Не! Тези мисли тя ги беше разтребила и прибрала, нали? Трябваше да учи, а по рида нямаше кой да я учи!
Но Варовитище беше нейният свят. Всеки ден тя крачеше по него. Можеше да почувства под краката си древния му живот. Страната беше в костите й, също като беше казвала Баба Болежкова. И в името й също я имаше, на древния език на Нак Мак Фийгъл то звучеше като „Земя под Вълната“, и в умствените си очи тя се разхождаше по тези дълбоки праисторически морета, когато се е било образувало Варовитище, от милион-годишния дъжд от черупките на миниатюрни същества. Тя стъпваше по земя, направена от живот и я вдъхваше, и я слушаше, и мислеше нейните мисли вместо нея. Да я види сега — малка, самотна, посред пейзаж простиращ се до края на света, това й идваше твърде много. Трябваше да се върне там…
За момент пръчката се извърна във въздуха.
Не! Трябва да вървя!
Метлата рязко се върна, където си беше и когато тя зави обратно към планините и прилоша.
— Малко турбуленцийка, струва ми се — подметна през рамо г-ца Здравомислова. — Между другото мис Тик предупреди ли те за дебелите вълнени гащи, миличка?
Тифани, все още в шок, промърмори нещо, което докара да прозвучи като „не“. Мис Тик беше споменала гащите и как благоразумната вещица носила поне три чифта, за да предотврати вледеняването, но тя беше забравила за това.
— Майчице — каза г-ца Здравомислова. — Тогава по-добре да прескачаме плетища.
Метлата падна надолу като камък.
Тифани никога не забрави този полет, макар че много пъти се опитваше. Летяха точно над повърхността, която беше размито петно току под краката им. Всеки път като стигаха до ограда или плет, г-ца Здравомислова я прескачаше с вик „А сега!“ или „Опалянка!“, които вероятно е трябвало да ободрят Тифани. Е, не го правеха. На два пъти тя повърна.
Г-ца Здравомислова летеше толкова наведена, че главата й беше почти до дръжката, с което максимално използваше аеродинамичните предимства на островърхата шапка. Която беше възкъса, само двадесетина сантиметра, нещо като клоунска шапка, но без помпоните. По-късно Тифани разбра, че това беше, за да не й се налага да я сваля като влиза в къщурки с нисък покрив.
След някое време (цяла вечност, ако питат Тифани) те оставиха нивята зад гърба си и полетяха през планинските подножия. Не след дълго минаха три такива и сега прътът летеше над бързите бели води на широка река изпъстрена с камънаци. Пяна плискаше по обувките им.
Тя чу как г-ца Здравомислова надвиква рева на реката и воя на вятъра:
— Би ли имала нещо против само да се наведеш малко? Това тук ще е малко по-мъчно!
Тифани рискува да надникне над рамото на вещицата и зяпна.
На Варовитище нямаше чак толкова много води, освен малките поточета, наричани от хората дерета, които рукваха по долините в края на зимата и напълно пресъхваха през лятото. Около рида, разбира се, текоха и големи реки, но те бяха бавни и кротки.
Водата пред очите й не беше бавна и кротка. Беше вертикална.
Реката се извисяваше накъм тъмносиньото небе, чак до ранните звезди. Прътът я последва.
Тифани се наведе назад и изпищя. И продължи да пищи докато метлата набираше скорост нагоре по водопада. Тя и преди знаеше думата, естествено, обаче думата не беше толкова голяма, толкова мокра и най-вече, не беше толкова шумна.
От пръските му тя прогизна. От рева му я заболяха ушите. Тя се държеше здраво за колана на г-ца Здравомислова, докато се издигаха през пръски и грохот, и чувстваше, че всеки момент ще се изпусне…
… и тогава нещо я метна напред и шумът на водопада започна да заглъхва отзад, а прътът продължи, сега вече отново „покрай“, а не „нагоре по“ реката, която макар все още да скачаше и да се пенеше, поне имаше благоприличието да го прави на земята.
След някое време г-ца Здравомислова подкара през нови поля, по-малки и по-зелени, отколкото вкъщи. Пак имаше дървета и горички в дълбоки долини. Но последната дневна светлина чезнеше и скоро единственото, което остана отдолу беше тъмнината.
Тифани сигурно беше позадрямала вкопчена в г-ца Здравомислова, защото я събуди тръсването, когато прътът спря направо посред въздуха. Земята беше по-надолу, но някой беше наредил нещо, което се оказаха свещи, догарящи в стари буркани.