Веднъж обаче, за няколко дни, имаше келда, която беше човешко момиченце…
Фийгълски речник, адаптиран за хора с деликатна чувствителност:
Бабаяга — вещица, независимо от възрастта й.
Бабоягуване — всичко правено от вещица.
Бабушкера — възрастна жена.
Вай — вай — възклицание при отчаяние.
Големанци — човешки същества.
Кривънци! — възклицание за всякакви случаи, можещо да има значения от „Леле мале!“ до „Току-що си изпуснах нервите и ще стане една.“
Налагане на клетва — даване на много важно поръчение, подкрепено с традиция и магия. Не е нито бой, нито псуване.
Натрескан — увериха ме, че това значело „уморен“.
Никаквец — непотребна личност.
Потайнювки — тайни.
Специално овче средство — за най-голямо мое съжаление, трябва да се каже, че това вероятно е нелегално произведена ракия. Никой не знае, какво общо има с овцете, но казват, че капка от него се отразявала добре на овчарите в студени зимни нощи, а на Фийгъли по всяко време (Не правете това вкъщи).
Чапкънин — общо взето неприятна личност.
Шашкънин — наистина неприятна личност.
Ягнища — рунтави неща, пасящи трева и блеещи. Лесно е да се объркат с „огнища“.
То идеше бучейки през хълмовете като невидима мъгла. Движението без тяло го изморяваше и то се носеше много бавно. В момента то не мислеше. Бяха минали месеци откакто беше мислило за последен път, защото мозъкът, който му вършеше мисленето, беше умрял. Те винаги умираха по някое време. Така че, сега то беше пак голо и го беше страх.
Можеше да се скрие в някое от рунтавите бели същества, които блееха изплашено, докато то пълзеше над торфа. Да, но техните мозъци не струваха, можеха да мислят само за трева и за правенето на други неща, казващи „бее“. Не. Не стават. Трябваше му, да, трябваше му нещо по-добро, силен ум, с мощ, ум, който да може да го защити.
То търсеше…
Нещо с новите обувки изобщо не беше наред. Бяха корави и лъскави. Лъскави обуща, моля ви се! Отвратително. Виж чисти обувки, това беше нещо друго. Нищо лошо нямаше в това да се минават с малко вакса, за да ги пази от влагата. Но едни обуща трябваше да си заработват за живота. Не им беше работа да блестят.
Тифани Болежкова, застанала на черджето в спалнята си, разтърси глава. Възможно най-скоро трябваше да ги поизноси тези неща.
А освен това и тази нова сламена шапка с панделките. И в нея също нещо я съмняваше.
Тя се опита да се огледа в огледалото, което хич не беше лесно, защото огледалото не беше много по-голямо от дланта й, а и беше напукано и замътено. Налагаше и се да го мести натам-насам, за да види колкото се може повече, че и да запомни как си пасват частите.
Днес обаче… добре де, тя обикновено тези неща в къщи не ги прави, ама днес беше важно да изглежда добре, а както нямаше никой наблизо…
Тя остави огледалото на паянтовата масичка до леглото, застана посред поразнищената черга, затвори очи и рече:
— Виждай ме.
А някъде далече на хълмовете нещо, което нямаше нито тяло нито ум, но пък имаше ужасен глад и бездънен страх, усети силата.
Ако имаше нос, щеше да го подуши.
То затърси.
То намери.
Колко странен ум, като много умове насъбрани един в друг, все по-малки и по-малки! Колко е силен! Колко е близко!
То леко попромени посоката и малко поускори. Като се движеше, бръмчеше като рояк мухи.
Овцете, разтревожени за миг от нещо, което не можеха да видят, чуят или помиришат, изблеяха…
… и продължиха да си пасат трева.
Тифани отвори очи. И ето я — на няколко стъпки от себе си. Можеше да вижда тила на собствената си глава.
Тя заобикаля из стаята, внимавайки да не поглежда надолу към това „себе си“, което се движеше, защото се беше научила, че стори ли така, номерът се разваля. Никак не беше лесно да се движи така, но най-накрая тя се озова пред себе си и се заоглежда от глава до пети.
Кафява коса подхождаща си с кафявите й очи… нищо не можеше да се направи с това. Поне косата й беше чиста и лицето й измито.