Тифани чу как лъжицата подрънква докато някъде в тъмните коридори подносът си продължи по пътя.
На Тифани й се стори, че ще е от жизнено значение да помисли, преди да стори нещо. Така че тя си помисли: Глупаво ще е да се разтърчиш и да се разпищиш само защото ти е отнесен подносът. В крайна сметка каквото и да го беше направило, даже беше имало благоприличието да затвори вратата след себе си, което значеше, че уважава уединението й, нищо че го нарушава.
Тя си изми зъбите на умивалника, навлече си нощницата и се пъхна в леглото. Духна свещта.
След малко стана, пак запали свещта и с малко зор замъкна шкафа пред вратата. Не беше съвсем сигурна защо, но чувстваше, че ще е по-добре да го направи.
После пак си легна в тъмното.
Беше свикнала да спи, докато навън по рида блееха овце и от време на време иззвъняваше някое звънче.
Тук нямаше овце, които да блеят, нито хлопатари да звънят и всеки път, когато такова нещо не се чуеше, тя се събуждаше мислейки си „Какво пък беше това?“
Но накрая все пак трябва да беше заспала, защото си спомняше как се събуди посред нощ като чу, как шкафът много бавно се замъква, където е бил отначало.
Тифани се събуди все още жива и ненакълцана на разсъмване. Пееха непознати птици.
В къщата не се чуваше нито звук и тя си помисли: „Аз съм чирачката, нали така? Аз съм тази, която трябва да чисти и да пали огъня. Знам, че така трябва да бъде.“
Тя се изправи и огледа стаята.
Старите й дрехи бяха спретнато сгънати върху шкафа. Вкаменелостта и късметлийският камък и останалите неща бяха изчезнали и само след трескаво тършуване тя успя да ги намери пак в кутията на дъното на куфара й.
— Вижте сега — заяви тя на стаята като цяло. — Аз съм бабаяга, нали знаете. Ако тук има някакви Нак Мак Фийгъл, да се покажат на мига!
Нищо не се случи. Не че очакваше нещо да се случи. Нак Мак Фийгъл нямаха особени интереси в разтребването на неща, поне не в домакинския смисъл на думата.
За експеримент тя взе свещника от масичката до леглото, остави го върху шкафа и отстъпи. Нищо не последва.
Тя се обърна да погледне през прозореца и още докато се обръщаше чу едно тихичко туп.
Като се озърна, свещникът беше пак на масичката.
Е добре… днес ще е ден, когато тя ще получи някои отговори. Тифани се зарадва на леко гневното си чувство. То й помагаше да не мисли чак толкова за това, колко й се иска да се върне у дома.
Тя тръгна да се облича и забеляза, че в джоба й има нещо меко и все пак хрущящо.
О, как можа да забрави? Но нали беше натоварен ден, много натоварен ден, а като стана дума, тя може и да е искала да забрави.
Тя извади подаръка на Роланд и внимателно разгърна бялата опаковъчна хартия.
Беше огърлица.
Беше Конят.
Тифани се втренчи в него.
„Не е то каквото кон изглежда, а е то каквото кон е“… Беше изрязан в торфа още преди да е започнала историята, от хора, които само в няколко вълнисти щриха бяха съумели да изразят всичко, което беше един кон: сила, грация, красота и бързина, напъващи да се откъснат от хълма.
А сега някой (някой доста хитроумен и следователно сигурно доста скъп) го беше изработил от сребро. Беше плосък, също както на склона и, също като Коня на склона, някои части от него не бяха свързани с останалото тяло. Занаятчията обаче грижливо ги беше закачил с тъничка сребърна верижка, така че когато възхитената Тифани го вдигна пред очите си, видя го както си трябваше — движещ се, макар и да си стои на мястото в светлината на утрото.
Как да не си го сложи. И… нямаше никакво огледало, нито дори мъничко ръчно. Е, добре тогава…
— Виждай ме — каза Тифани.
А далече, далече, чак долу в равнината, нещо, което беше загубило дирята, се събуди. За момент не се случи нищо, а после мъглата над полето се разцепи, когато нещо невидимо тръгна нанякъде, шумейки като рояк мухи…
Тифани затвори очи, мина няколко малки крачки настрани и няколко напред, обърна се и внимателно пак си отвори очите. И ето я, застанала пред нея си, неподвижна като на картина. Конят изглеждаше много хубаво с новата рокля — сребърно върху зелено.
Тя се зачуди, колко ли ще да е струвало това на Роланд. И се зачуди, защо.
— Не ме виждай — каза тя, бавно свали огърлицата, пак я уви в бялата хартия и я остави при другите неща от вкъщи.