Фийгъли се заизсипваха от дупката и се загледаха колебливо в Джейни.
— Нещо да има? — попита Прост Уили.
— Епа да! — тросна се келдата. — Роб нече да си сръбне от Специалното овче средство!
Личицето на Уили се сгърчи от внезапна скръб.
— Оле, Големио Човек е умрел! — изхлипа той. — Олеле, вай — вай — вай…
— Оти не си затвориш плювалнико бе циврило ниедно! — стана и се развика Роб Секигоопрай. — Не съм умрел! Я тук се канех да имам момент на екзистенцялно кахърение, сфатуеш ли? Кривънци, прилича ли да не мой чиляко да сеща мразовитите ветрове на Съдбата да веят у чатала му без сульо и пульо да му викат че бил умрел, а?
— Ей, видим я дека па си приказвал с жабоко, Роб — намеси се Голем Йън. — Само он околовръст ги ръси таквиз едни длъжки думи, дето цел ден не ти стига да одиш до края им… — той се обърна към Джейни. — Фанал е тежък случай на мислене, гос’жа. Забърка ли се чиляк с четуване и писуване, и оно мисленето ей го на. Ей са че земем неколко момци да му натопим чутурата под вода докле не спре, друг цер за туй нема. Оно мислюването човек уморва.
— И тебе и десетина кат тебе натупвам! — изкряска в лицето на Голем Йън, Роб Секигоопрай и вдигна юмруци. — Я съм Големио Човек на тоя клан и…
— Я, па съм Келдата — сряза го келдата, а една от потайнювките на келдуването беше да вадиш точно такъв глас: твърд, студен, остър, прерязващ въздуха като леден кинжал. — И чуйте бре мъже що че ви викам, одете си долу у дупката и да не ми се весвате тук дордето не ви кажем. Не ти ма, Роб Секигоопрай Фийгъл! Ти ми стой тука дордето не ти кажем!
— Ох, вай — вай… — започна Прост Уили, но Голем Йън му запуши устата с ръка и го повлече забързано настрани.
Като останаха сами и разкъсаните облаци се занатрупваха около луната, Роб Секигоопрай провеси нос.
— Нема да одим никъде, Джейни, дума само да ка’еш — рече той.
— Ах Роб, Роб — заплака Джейни. — Не разбираш ма. Нечем я беля за големото мънечко моме, ма верно не сакам. Ма не могим да понесем я мислюването за теб да се тепаш с онуй чудовище, дето не мой се утепа! За теб е дето се косим, не видиш ли?
Роб я прегърна с една ръка:
— Епа да, видим.
— Я, дето съм ти жена, те молим, Роб, да не одиш!
— Епа да де, че остаем — успокои я Роб.
Джейни вдигна поглед към него. Сълзи заблестяха на лунната светлина.
— Ма верно ли?
— Никогиж мойта дума на две не е ставала — увери я Роб. — Освен пред джандари и други таквиз, нал’ ги найш, ма они се не броят.
— Ма че остаеш ли? По думата ми ли, че траеш? — заподсмърча Джейни.
Роб въздъхна:
— Епа да.
Джейни помълча известно време, после се изправи и заяви с резкия студен тон на келда:
— Роб Секигоопрай Фийгъл, чуй са що ти казуем. Че одиш и че спасиш големата мънечка бабаяга.
— Що ми думаш? — сащиса се Роб. — Ма нали току-що ми викаше дека не требе…
— Онуй ти го виках като твоя жена, Роб. А са ти думам като келда. — Джейни застана с издадена брадичка и решително изражение. — А не пазиш ли думата на твойта келда, Роб Секигоопрай Фийгъл, мо’е и от клано да те изпъдим. Найш го туй ти. Та затуй убаво, че ме слушаш. Земи колкото момци ти требват доде не е късно станало и ми иди у планината, и гледай големото мънечко моме нищо лошаво да го не споходи. А ти ми се връщай читав. Туй е заповед! Не, по’ече от заповед е туй. За клетва ти го налагам я туй! Не мойш го наруши!
— Ама я… — започна Роб, напълно объркан.
— Я съм келдата, бе Роб — прекъсна го Джейни. — Не моем я да го въртим клано кат ми се кахъри Големио Човек. А на бърдата на наще дечица си им требе бабаягата. Секи го най туй, дека на земята и требе некой да й казуе що е она.
Имаше нещо в начина, по който Джейни го каза това за „дечицата“. Роб не беше шампион по бързо мислене, но винаги стигаше до края.
— Епа да Роб — подтвърди Джейни като видя изражението му. — Скоро, че ти родим синове седморица.
— О — продума Роб.
Не попита, откъде знае колко. Келдите просто знаеха.
— Ей че велико! — възкликна той.
— И една щерка, Роб.
Роб премигна.
— Щерка? Толкоз скоро?
— Епа да — кимна Джейни.
— Чудно голем късмет е туй за клано! — зарадва се Роб.