— Да, момко? — рече му благо Роб Секигоопрай. — Думай.
— Мо’ем ли да си намерим ние некои човешки дрехи? — започна Ужасно Дребен Били. — Оти има стара приказка за големата свада на клана Трите Чукара срещу клана Ветровита Река, та момците от Ветровита Река се измъкнаа като направиа едно плашило да оди, а мъжете от Трите Чукара помислиа дека оно е големанец и се скриа от пътьо му.
Останалите го гледаха недоумяващо и Ужасно Дребен Били си спомни, че те са от Варовитище, и надали изобщо са виждали плашило.
— Плашило? — продължи той. — Оно е като големанец стъкмен от пръти, навлечен с дрехи, та да пъди пилещарите от нивята? Е, та у песента се казуе, дека келдата на Ветровита Река сторила магия да го напра’и да проходи, ма си викам я, дека оно е било сторено с хитрост и сила.
И той им изпя. А те го слушаха.
И той им обясни, как да направят човек можещ да ходи. Те се спогледаха. Това беше безумен, отчаян план, много опасен и рискован, и изискващ неимоверна сила, и смелост, за да сполучи.
А щом като се постави въпросът по този начин, веднага се съгласиха с него.
Тифани в крайна сметка разбра, че във вещерството има и друго, освен шетане, и изследвания. Имаше го и онова, което г-ца Здравомислова наричаше „пълнене на празното и празнене на пълното“.
Обикновено г-ца Здравомислова излизаше по работа само с едно тяло. Хората си мислеха, че тя е близначки, а тя гледаше те да продължават да си го мислят. Но най-сигурно си беше да си държи телата разделени. Тифани разбираше защо. Стигаше да видиш двете г-ци Здравомислови как се хранят. Телата си подаваха блюда, без да си кажат и дума, понякога хапваха от вилицата на другото тяло и беше доста странно да видиш как едната се оригва, а другата казва „Опалянка, пардон“.
„Пълненето на празното и празненето на пълното“ значеше обикаляне по околните села и отдалечените ферми, и оказване предимно на медицинска помощ. Винаги имаше превръзки за сменяне или бъдещи майки, с които да се разговаря. Бабуването беше най-често работа на вещицата, което си беше един вид „празнене на пълното“, но достатъчно беше г-ца Здравомислова с нейната островърха шапка само да се мерне в някоя къщурка и там изведнъж съвсем случайно се насъбираше сума ти народ. И падаше едно страшно клюкарстване на по чаша чай. Г-ца Здравомислова се потапяше във врящия и кипящ свят на мълвата, но Тифани си отбеляза, че тя повече чуваше, отколкото разправяше.
Този свят се състоеше, като че ли изключително от жени, но от време на време от някоя задна пресечка някой мъж ще вземе да го подкара от времето и незнайно как, сигурно посредством някакъв шифър, се стигаше до там, че в крайна сметка му се връчваше някакъв мехлем.
Тифани така и не можа да проумее, как си изкарва парите г-ца Здравомислова. Несъмнено кошницата й се пълнеше повече отколкото се празнеше. Само като минат покрай някоя къща, дори да не спират там, отвътре ще изскочи забързана стопанката с някой самун още топъл хляб или някой буркан туршия. Но пък друг път ще прекарат цял час като зашиват крака на някой селянин не внимавал със секирата и ще получат само по чаша чай и корава курабийка. Това не изглеждаше честно.
— О, нещата се уравновесяват — обясни й г-ца Здравомислова докато се връщаха през гората. — Правиш каквото можеш. Хората ти дават каквото могат, когато могат. Ето, дъртия Слапуик, този с крака, той е страшна циция, но още преди края на седмицата на прага ми ще има голям резен говеждо, можеш да се обзаложиш. Жена му ще се погрижи. А още малко и хората ще почнат да колят прасета за зимата, та ще ми се насъберат повече суджуци, бутове, сланина и пастърма, отколкото цяло семейство би изяло за година.
— Така ли? И какво правиш с толкова много храна?
— Прибирам я за после — отговори г-ца Здравомислова.
— Но вие…
— Прибирам я у други хора. Да се смаеш само колко нещо можеш да прибереш у други хора — г-ца Здравомислова се разсмя, като видя изражението на Тифани. — Имах предвид, че раздавам каквото ми е в повече на тези, които си нямат прасе или не им е провървяло, или си нямат кой да се сети за тях.