— Но това ще значи, че те на тебе ще ти дължат услуга!
— Правилно! И така се получава кръговрат. Всичко се урежда.
— Обзалагам се, че на някои хора им се свиди да плащат…
— Никакво плащане — скастри я строго г-ца Здравомислова. — Една вещица никога не чака заплащане и никога не си го иска, а само се надява никога да не й потрябва. Обаче, уви, ти си права.
— И какво става тогава?
— Какво искаш да кажеш?
— Спираш да им помагаш, нали?
— О, не — г-ца Здравомислова изглеждаше искрено шокирана. — Не може да не помагаш на хората само защото са тъпи, неблагодарни или просто противни. Всички в този край са бедни. Ако аз не им помагам, кой тогава?
— Баба Болежкова… сиреч баба ми, ми казваше, че някой трябва да говори за онез, които си нямат глас — продума след някое време Тифани.
— Тя вещица ли е била?
— Не съм сигурна — отговори Тифани. — Мисля, че беше, но тя самата не е знаела. Тя повечето време си живееше сама в една стара овчарска колиба горе на баирите.
— Тя нали не е била кикотливка? — попита г-ца Здравомислова, но като видя изражението на Тифани побърза да добави. — Извинявай, извинявай. Но се случва, ако си вещица, без да знаеш. Тогава си като кораб без рул. Тя обаче очевидно не е била такава, то си се вижда.
— Тя живееше на ридовете и им говореше, и знаеше повече за овцете от когото и да било! — кипна Тифани.
— Не се и съмнявам, не се съмнявам…
— Тя никога не се е кикотила!
— Добре де, добре — зауспокоява я г-ца Здравомислова. — Разбираше ли от церителство?
Тифани се поколеба.
— Ами… само на овце — поуспокои се тя. — Но там беше много добра. Особено с терпентин. Всъщност най-вече с терпентин. Но тя винаги… просто… беше… там. Дори и когато не беше наистина там…
— Да — промълви г-ца Здравомислова.
— Да не би да разбираш, какво искам да кажа? — учуди се Тифани.
— О, да. Твойта Баба Болежкова си е живяла на горните баири…
— Не, горе на баирите — поправи я Тифани.
— Извинявай, горе на баирите, с овцете, хората обаче ще да са поглеждали понякога нагоре към баирите, знаейки, че тя е там и ще си кажат „Ами какво ще стори Баба Болежкова?“ или „Какво ще каже Баба Болежкова, ако научи?“ или „Баба Болежкова за такова нещо няма ли да се ядоса?“ — каза г-ца Здравомислова. — Нали така?
Тифани присви очи. Така си беше. Спомни си как Баба Болежкова беше ударила амбулантния търговец, който си беше претоварил магарето и го биеше. Обикновено Баба използваше само думи, а и тях по малко. Човекът беше толкова смаян от внезапната й ярост, че просто си стоеше на място и си понесе пердаха.
И Тифани също се беше изплашила. Баба, която рядко продумваше, без да го е обмисляла поне десет минути преди това, за няма и да мигнеш фрасна горкия човек два пъти през лицето. И тогава новината се разнесе по цяло Варовитище. И поне за някое време хората бяха по-внимателни с животните си… Месеци след този случай колари, говедари и селяни навсякъде по ридовете се позамисляха, преди да вдигнат камшика или тоягата и си помисляха „Ами ако Баба Болежкова гледа?“
Обаче…
— А ти откъде знаеш? — поинтересува се тя.
— О, досетих се. Тя на мен ми изглежда вещица, каквото и да си е мислела тя самата. И то добра.
Тифани се наду от семейна гордост.
— Тя помагаше ли на хората? — продължи г-ца Здравомислова.
Гордостта малко поспадна. Отговорът „да“ й напираше на езика, но все пак… Баба Болежкова почти не слизаше от хълмовете, освен за Прасоколеда и за първото агнене. Рядко можеше да я видиш в селото, освен ако сергиджията, който продаваше тютюна „Веселия Моряк“ не позакъснееше с обиколките си и тогава тя минаваше само набързо във вихър от омазнени черни поли да си напълни лулата при някой старец.
Но нямаше никой на Варовитище, като се почне от Барона, който да не дължи услуга на Баба. А тя ги караше да се издължават на други. Винаги знаеше на кого не му достига някоя услуга.
— Тя ги караше да си помагат взаимно — отговори Тифани. — Караше ги да си помагат сами.
В тишината, която последва, Тифани чуваше песента на птиците покрай пътя. Тук беше пълно с всякакви птици, но й липсваше острия крясък на ястреб.