Г-ца Здравомислова въздъхна:
— Малцина от нас са чак толкова добри. Ако мен ме биваше толкова, сега нямаше пак да ходим да видим г-н Щъкачев.
Тифани си каза наум „Майчице“.
Рядко минаваше някой ден без посещение при г-н Щъкачев. Тифани я побиваха тръпки от тях.
Кожата на г-н Щъкачев беше пожълтяла и изтъняла като цигарена хартия. Той винаги ги посрещаше в едно и също старо кресло в тясна стаичка във вмирисаната си на гнили картофи къщурка обкръжена с буренясала градина. Всеки път седеше прав като бастун, с по един бастун във всяка ръка, с костюм лъснал от носене и втренчен във вратата.
— Грижа се да има нещо топло всеки ден, макар че яде колкото врабче — каза г-ца Здравомислова. — А старата вдовица Тъси долу по улицата го пере, колкото има де. Той, нали знаеш, е на деветдесет и една.
Г-н Щъкачев имаше много ярки очи и не спираше да дърдори докато те прибираха в стаята. Първия път като видя Тифани, той я нарече Мери. И друг път се случваше да я нарича така. А веднъж като минаваше, я хвана за ръката с изненадваща сила… Беше си същински шок, тази ръка като клещи внезапно да я сграбчи. Под кожата му личаха сини вени.
— На никого няма да съм в тежест — заяви настойчиво той. — Заделил съм си аз пари за когато си отида. Мойто момче Тоби няма да има никаква грижа. Мога да си го платя последния път! И си искам погребение като хората, ясно ли е? С черни коне и крепове, и оплаквачки, и почерпка за богове да простят. Всичкото съм го написал, черно на бяло. Я провери сандъчето, та да е сигурно. Тая ми ти вещица все се омотава тука!
Тифани беше отправила отчаян поглед към г-ца Здравомислова, която кимна и посочи една вехта дървена кутия, пъхната под креслото на г-н Щъкачев. Та излезе, че тя е пълна с монети, най-вече медни, но тук-таме имаше и по някоя сребърна. Изглеждаше като цяло състояние и за миг й се прииска, и тя да имаше толкова пари.
— Тук има много пари, г-н Щъкачев — каза му тя.
Г-н Щъкачев се успокои:
— А така. Няма да съм в тежест значи.
Днес като минаха, г-н Щъкачев беше заспал и хъркаше с отворена уста, та се виждаха жълто-кафявите му зъби. Но се събуди на мига, изгледа ги и им каза:
— Та мойто момче Тоби ще си дойде съботата.
— Много хубаво, г-н Щъкачев — каза г-ца Здравомислова, докато му оправяше възглавниците. — Затуй ще поразтребим.
— Ама се оправи той в живота, тъй да знаете — рече гордо г-н Щъкачев. — На закрито си уреди работа, без дигане на тежко. Каза ми той, че ще се грижи за мен като остарея, аз пък му казвам, че сам ще си платя пътя като си ида… всичкото: солта и пръстта, и гроша за лодкаря също!
Днес г-ца Здравомислова го обръсна. Неговите ръце твърде много трепериха за тази работа. (Вчера пък му беше изрязала ноктите, понеже той сам не можеше да си ги стигне. То не беше безопасно зрелище, особено когато един от ноктите строши прозореца.)
— Всичкото е в сандъчето под стола ми — съобщи той, докато Тифани нервно бършеше последните останки пяна от него. — Ще провериш ли вместо мен, а Мери?
Да бе. Това си беше церемония, всеки ден.
Кутията и парите си седяха на мястото. Той питаше всеки път. Парите нито се увеличаваха нито намаляваха.
— Какъв е тоя грош за лодкаря? — попита Тифани докато се прибираха.
— Г-н Щъкачев си спомня всичките древни погребални традиции — обясни г-ца Здравомислова. — Някои хора вярват, че като умреш, прекосяваш Реката на Смъртта и трябва да платиш на лодкаря. Тия дни хората вече не се безпокоят за това. Там сигурно вече си имат мост.
— Той не престава да говори за… погребението си.
— Е, за него това е важно. Някои стари хора са така. Не могат да понесат хората да си помислят, че са били твърде бедни да не могат да платят за собственото си погребение.
— Много е тъжно, че той е така съвсем сам. Нещо трябва да се стори за него — заяви Тифани.
— Да. Ние го правим — отговори г-ца Здравомислова. — А и г-жа Тъси му хвърля по едно око.
— Но не трябваше да сме ние, нали така?
— А кой тогава трябваше да е? — възрази г-ца Здравомислова.
— Ами онзи син, за когото постоянно говори?
— Младия Тоби ли? Той умря преди петнадесет години. А Мери е била дъщеря му, тя е починала съвсем млада. Г-н Щъкачев е много късоглед, но вижда по-добре в миналото.
Тифани не се сети какво да отговори на това, освен:
— Не трябваше да е така.
— Няма начин да става както трябваше. Важно е само, каквото става и какво правим ние.