— Добре де, не можеше ли да му помогнете с магия? — настояваше Тифани.
— Грижа се да не го боли, вярно — отвърна г-ца Здравомислова.
— Но това са само билки.
— Пак е магия. Да знаеш разни неща си е магия, ако другите не ги знаят.
— Да, но ти знаеш, какво искам да кажа. — Тифани вече усещаше, че губи спора.
— А, искаш да кажеш да го подмладя? — рече г-ца Здравомислова. — Да му напълня къщата със злато може би? Вещиците не правят така.
— А ние се грижим самотните старци да имат готвена храна и изрязани нокти ли? — отвърна Тифани със съвсем лек сарказъм.
— Е, да — отговори простичко г-ца Здравомислова. — Правим каквото можем. Госпожа Вихронрав казва, че трябва да научиш, че вещерството е предимно в това, да правиш съвсем обичайни неща.
— А ти трябва да правиш както казва тя, така ли? — не мирясваше Тифани.
— Аз се вслушвам в съветите й — рече хладно г-ца Здравомислова.
— Тогава значи Госпожа Вихронрав е главната вещица, нали?
— О, не! — г-ца Здравомислова я изгледа шокирано. — Всички вещици са равни. Няма такова нещо като главни вещици. Това е съвсем в противоречие с духа на вещерството.
— А, ясно — каза Тифани.
— Освен това — добави г-ца Здравомислова. — Госпожа Вихронрав такова нещо никога няма да го позволи.
Изведнъж разни неща заизчезваха от стопанствата около Варовитище. И не беше просто по някое случайно яйце или кокошка. Пране се губеше от простора. Чифт ботуши мистериозно се изпари изпод кревата на Досадника Хиндс, най-стария човек в селото.
— А, пусто да е, ама добри ботуши си бяха, от кръчмата до вкъщи сами ме докарваха, само да ги насоча в правилната посока — оплакваше се той на всеки, който би го слушал. — И да ми изфирясат те ведно със старата ми шапка. А тя тъкмо беше станала както ми харесваше: мека и увиснала!
Един панталон и едно дълго палто изчезнаха от кука принадлежаща на Търпеливко Суиндуел, дресьора на порове, а в джобовете на палтото си живееха порове. И кой, пита се, кой ще да се е промъкнал през прозореца на спалнята на Клем Дойнс и му е обръснал брадата, която била толкова дълга, че Клем трябвало да си я затъква в колана? И косъмче не беше останало. На него му се наложи да ходи с лице увито с шал, та горката му розова брадичка случайно да не изплаши дамите…
Сигурно са били вещици, говореха си хората и си окачваха още муски по прозорците.
Обаче…
На далечната страна на Варовитище, където дългите зелени склонове се спускаха към равните поля на низината имаше обширни трънкови и къпинови гъсталаци. Обикновено те бяха оживени от птичи песни, но точно този тук беше оживен от проклетисване.
— Ох, кривънци! Кьорав ли си ма, че не видиш дека си ръгаш ногата, бе никаквец!
— Кво да сторим бе! Не е леко то да си колено!
— Мислите си вие дека ви е мъчно, а? Ма ич не ви требе да сте доле у кондурите! Оня дъртак Суиндуел сигур от години не си е мил ногата! Ама че вони!
— Вони ли ма? Ти само ми доди да видиш как е у джебо! Тея ми ти порове ич не са излазяли за кенеф, ако вдеваш що ти казуем!
— Кривънци! Абре вие абдали ниедни нема ли да млъкнете?
— О, тъй ли? Я го чуйте кви ги плещи! Само щото си у чутурата, си мислиш дега найш сичко, а? Ма оттук отдоле видим ние, дека ти си само мъртво тегло, бе чиляк!
— А така! Я съм с лактите по въпросо! Дека щеше да си ти, бе, ако не те носехме ние отдоле, а? Кой си мислиш, че си ти бе?
— Я съм Роб Секигоопрай Фийгъл и сите си го знаете бе, и ми писна от синца ви!
— Убаво бе Роб, ма си е баш задушно тука!
— Ей и ми се подига вече, и от стомашно-чревни оплаквания!
— Уважаеми господа — това беше гласът на жабока; на никой друг и на ум не би му дошло да нарече Нак Мак Фийгълите „уважаеми господа“. — Времето е на изчерпване, господа. Каруцата скоро ще пристигне! Не бива да я изпуснете!
— Требе ни повече упражнявка, бе Жабок! Че ние одим като некой ич без кости, че и яко одрискал се! — обади се един глас малко по-нависоко от останалите.
— Все пак нали вървите. И така ще мине. Желая ви късмет, господа.
От по-нататък в шубрака, където бяха оставили пост да следи пътя, се разнесе вик: