— Колата иде!
— Убаво, момци! — ревна Роб Секигоопрай. — Жабок, ти че се грижиш за Джейни, чуеш ли ме? Она, че има нужда да разчита на некой момък по мисленето, докато ме нема мене! Ехей, бре чапкъни! Оно е на живот и смърт работата! Сите найте, що че се пра’и! Вие момци на въжищата, опвайте на раааз! — храстите се разтресоха. — А така! Таз, готови ли сте бе?
— Епа да, Роб!
— Колене? Колене? Колене, викам бе!
— Епа да, Роб, ма…
— Нозе?
— Епа да, Роб!
Храсталакът пак се разтресе.
— А така! И да не забра’ите: леви, десни, леви, десни! Таз, колено, нога и троп по земята! И с пружинираща стъпка, чуете ли нозе? Готови ли сте, ма? Аре сите заедно момци… ооодом!
За каруцаря г-н Крабър изненадата беше голяма. Както си гледаше общо взето в нищото и си мислеше само как ще си се прибере вкъщи, изведнъж нещо излезе от храсталака право на пътя. Мязаше на човек, или по-скоро мязаше малко повече на човек, отколкото, на каквото и да е друго. Но, като че ли имаше някакви проблеми с коленете си и вървеше сякаш са приковани едно за друго.
Обаче каруцарят не загуби повече време да размишлява за това, защото в едната скрита в ръкавица ръка на нещото, размахвана безразборно натам-насам, проблясваше нещо златно.
Това незабавно идентифицира непознатия, поне ако питаха каруцаря. Той не беше, както можеше да се стори на пръв поглед, някой дърт скитник, който да си подминеш, а очевидно фин господин изпитващ тежки времена, така че практически си беше дълг за каруцаря да му се притече на помощ. Той забави коня, което ще рече, че го спря.
Странникът всъщност нямаше лице. Нямаше какво да се види между провисналата периферия на шапката му и вдигнатата яка на балтона му, освен рунтава брада. Но някъде откъм брадата се чу глас:
— … Млъкмлъкмлък… запрете се ма като говорим я… Хъ-хъм. Добра ти стига, друже бре коларю, стари ми дружески приятелю! Ако ти земеш, че ни закараш нази… мене де, до дето сакаме да одиме, ние… я че ти дадем тая убава лъскава жълтица!
Фигурата се лашна напред и протегна ръка точно пред лицето на каруцаря.
Беше си бая голяма монета. И несъмнено златна. Дошла беше от съкровището на стария мъртъв крал, погребан в парадната част на могилата на Фийгълите. Колкото и да е странно, на Фийгълите не им пукаше много-много за златото, като го задигнеха веднъж, защото то не можеше да се пие и беше трудно да се яде. В могилата те го използваха най-вече да отразяват с него светлината на свещите, та да подобрят осветлението в помещенията. Така че не беше голям проблем да похарчат малко.
Каруцарят я зяпна. През целия си живот не беше виждал толкова пари.
— Ако… господинът… благоволи… да се метне отзад на каруцата, сър, — изпелтечи той, грижливо прибирайки жълтицата.
— Ей, убаво тогаз — проговори след кратка пауза брадатият тайнствен странник. — Един момент само, че туй си сака мънечко орогънизация… Аре са, ръчички, грабайте колата отстрани, а ти ногата дето си лева, земи да се метнеш леко у лево, ма по-така… леле, кривънци! Ма глейте как се изкълчихте бе! Аре да ми се изпра’яте веднага! — обраслото лице пак се обърна към каруцаря. — Че прощаеш за туй. Я им говорим на мойте колене, ма они не сакат да слушат.
— Наистина ли? — каза немощно каруцарят. — То и аз имам проблеми с коленете, като е по-влажно. Компрес от гъша лой много помага.
— Че ми видят те компрес, че и отгоре, само да им слезем я доле и да ги опра’им едно убаво! — процеди косматият мъж.
Каруцарят, чу зад гърба си всевъзможни трясъци и изръмжавания, докато пътникът се мяташе на каруцата.
— Окей, аре да одим — каза гласът. — Нема да се мотаме тука цел ден, я. А вие колене с колене, уволнени сте! Кривънци, че я одих секаш съм се яко подрискал! Да ми се качвате горе у коремо и да пратите долу некои свестни коленари!
Каруцарят дълбокомислено захапа монетата докато подкарваше коня ходом. Беше от толкова чисто злато, че зъбите оставиха отпечатъци. Което значеше, че пътникът е много, ама много богат. Което точно в този момент ставаше все по-важно.
— Оти не караш мънечко леко по-бързичко, добри ми човече, бе мой човек? — обади се след малко гласът отзад.
— Ами, такова, сър — заобяснява се каруцарят — виждате ли онези сандъци и кошове? Имам цял товар яйца, а и тея ми ти ябълки не бива да се наранят, сър, а пък и тея стомни…