— Това ми напомня за когато бях в цирка — подметна тя. — Аз тогава…
— … някое време излизах с Марко и Фалко, Летящите Братя Пастрами, — поде другата част на г-ца Здравомислова. — Те правеха…
— … тройни салта на петнадесет метра височина без предпазна мрежа. Какви момчета само бяха! Приличаха си като две…
— … капки вода и Марко с вързани очи хващаше Фалко. По едно време се зачудих, дали не са точно като мен…
Тя се спря, и двете й лица се изчервиха.
— Както и да е, — прокашля се тя — един ден ги питах как успяват да играят толкова високо на въжето и Фалко каза: „Никога не питай въжеиграча как пази равновесие. Вземе ли да се замисли, ще падне“. Макар че всъщност…
— … го каза по-скоро така: „Видземе ли да се дзамисели сте падне“, защото момчетата се правеха, че били от Бриндизи, защото видиш ли, така изглежда чужбинско и завладяващо, а те смятаха, че никой не би поискал да гледа акробати на име Летящите Сидни и Франк Каруцарови. Но така или иначе, добър съвет си беше.
Ръцете й сновяха. Това не беше самотната, малко суетлива г-ца Здравомислова, а цялостната г-ца Здравомислова с всичките си двадесет пръста.
— Разбира се, — добави тя — не би навредило да си носиш правилните неща в джоба. Аз винаги си нося малко пайети…
— … заради прекрасните спомени — завърши от другата страна на масата г-ца Здравомислова и пак се изчерви.
Тя вдигна бъркотията. В нея имаше пайети, сурово яйце в нещо като торбичка от конец, пилешки кокал и много други боклуци, висящи от конците или плъзгащи се по тях.
Всяка част на г-ца Здравомислова бръкна с по две ръце в конците и дръпна…
Конците образуваха фигура. Пайетите не прескочиха ли от една нишка на друга? Така изглеждаше. Пилешкият кокал не мина ли право през яйцето? Приличаше така да е било.
Г-ца Здравомислова се вгледа. И каза:
— Нещо иде…
Дилижансът потегли от Дверизи наполовина пълен и вече беше навлязъл доста навътре в равнините, когато един от пътниците седящи на покрива потупа кочияша по рамото:
— Прощавай, ама знаеш ли, че някой се опитва да ни настигне?
— Боговете да са с вас, господине — отговори водачът, който се надяваше на добър бакшиш на края на пътуването — но нищо не може да ни настигне.
И тогава чу, как далечните викове се приближават.
— Ъ, на мен пък ми се струва, че тоя го взема насериозно — отбеляза пътникът, когато каруцата се изравни с тях.
— Спрете! Имайте милост, спрете! — изкрещя каруцарят, докато ги подминаваше като колец.
Но Хенри нямаше спиране. Години наред той беше разкарвал каруцата по селата, от бавно по-бавно, но през цялото това време в голямата му конска глава зрееше мисълта, че той е роден за нещо по-бързо. Тътрузеше си се той година след година, изпреварван от каляски и волски коли, и куци кучета, но ето, че дойде и неговото време.
Освен това каруцата беше по-лека от обичайното, а пътят точно тук беше леко нанадолу. Не му трябваше друго, освен да препуска достатъчно бързо, че да не го застигне каруцата. И ето, че най-сетне той наистина изпревари не какво да е, а дилижанса. Той, Хенри!
Спря само защото кочияшът на дилижанса спря пръв. Освен това сърцето на Хенри се беше разтуптяло, а във впряга на дилижанса имаше една-две кобили, които той наистина искаше да опознае да разбере кога им е свободният ден, какво сено предпочитат, такива работи.
Каруцарят, целият пребледнял, слезе внимателно и се просна на земята заравяйки пръсти в калта.
Единственият му пътник, който на кочияша на дилижанса му заприлича малко на плашило, се метна неуверено от задницата на каруцата и се заклатушка накъм дилижанса.
— Съжалявам, пълен съм догоре — излъга кочияшът.
Не беше пълен, но определено нямаше места за същества като това тук.
— Е, я па да съм тука и да сакам да си платим в злато — проговори съществото и добави. — Ей таквоз злато — и размаха ръка в оръфана ръкавица.
Внезапно се намери колкото щеш място за ексцентричния милионер. След броени секунди той беше настанен вътре и, за най-голямо разочарование на Хенри, дилижансът продължи нататък.
Една метла се приближаваше през гората към къщурката на г-ца Здравомислова. На нея беше седнала странично една млада вещица, или поне момиче облечено като вещица — прибързаните заключения никога не вършат работа.