Проблемът не беше, че той смърдеше на порове. Добре де, и това си беше проблем, но в сравнение с големия проблем не беше нищо особено. Той си говореше сам. По-точно части от него говореха на други части от него. Не спираха да го правят.
— Ей че тръска тука доле. Чуете ли що ви викам бе? И е баш мой ред да се возим горе у чутурата!
— Ха, че вие убаво сте си се уредили у стомахо бе ора, а ние нозете я работим сичката работа!
И тук се намеси дясната ръка:
— Вие нозете ли? Ми, че вие не сфатуете що значи думата „работа“ бе! Оти не видите как е да те натресат у ръкавица! Ех, да ста’е тя к’вото сабя покаже! Я че одим мънечко да се поразтъпчем!
В ням потрес останалите пътници видяха как едната от ръцете на човека барабар с ръкавицата изведнъж се откачи и тръгна да се разхожда по седалката.
— Епа, че и тука доле у гащите също ич не е пикник. Ей с’а че земем я да излезем на свеж въздух!
— Само да си посмел, бе Прост Уили…
Пътниците, сгушвайки се по-плътно, зяпнаха панталоните ужасени и смаяни. Там нещо се размърда, дочуха се попържни под мустак от място, където не би трябвало да има никакви мустаци, а после няколко копчета изхвърчаха и се подаде главата на… малко синьо червенокосо човече, премигващо на ярката светлина.
Той застина, когато видя хората.
Той ги зяпна.
Те го зяпнаха.
И тогава лицето му се разплу в налудничава усмивка.
— Епа как сте бре, ора? — заговори отчаяно той. — Уубаво! Ич не ме мислете мене, я съм само, такова, каж’ги де, хоп-тична изхлузия.
След което се скри обратно в панталона, а те го чуха как шепне:
— Мислим си, дека убаво си ги метнах, нема проблема!
Няколко минути по-късно дилижансът спря за смяна на конете. Когато пак потегли, беше без вътрешните пътници. Те слязоха, а и поискаха и багажът им да се свали, моля ви. Не, благодаря ви, те не искали да продължат пътуването си. Те по-скоро щели да хванат утрешния дилижанс, не се безпокойте моля. Не, нямало никакъв проблем да почакат малко в това очарователно малко, ъ, градче на име Опасна Затънтеница. Благодаря ви много. Довиждане.
Та значи, дилижансът пак потегли, малко по-лек и по-бърз. Тази нощ той не спря. Трябваше да спре, но не спря. Пътниците от покрива още си ядоха вечерята в последния хан, когато чуха как тръгва без тях. Причината за това вероятно имаше нещо общо с внушителната купчина жълтици понастоящем подрънкваща в джоба на кочияша.
Глава пета
Кръгът
Тифани вървеше през гората, а Петулия летеше неуверено до нея на поредица от прави линии. Тифани научи, че Петулия е много добричка, че има трима братя, че като порасне иска да стане акушерка както на хора така и на прасета, и че я е страх от карфици. Тя разбра също, че Петулия мрази да противоречи, на каквото и да е.
Така че понякога разговорът им изглеждаше примерно така: Тифани ще каже да речем:
— Аз живея долу на Варовитище.
Петулия ще забележи:
— О, това беше, където гледат все овце? Овцете нещо не ми харесват много, защото са много… рошави.
Тифани ще каже:
— Всъщност ние много се гордеем с овцете си.
И тогава ти се открива гледката, как Петулия обръща мнението си наопаки, все едно завърта количка на много тясно място:
— О, всъщност нямах предвид чак пък да ги мразя. Предполагам, че някои овце са си съвсем наред. И очевидно, все някъде трябва да има овце. По-добри са от козите, а и са по-пухкави. Искам да кажа, че всъщност харесвам овцете, ама наистина. Овцете са много сладки.
Петулия посвещаваше много време на установяване, какво си мислят другите, така че и тя да може да мисли по същия начин. Нямаше начин да спориш с нея. Тифани трябваше да се сдържа да не заяви да речем, че небето е зелено, само за да види колко време ще й трябва на Петулия да се съгласи. Обаче Петулия й харесваше. Нямаше как да не харесва човек като Петулия. С нея нямаше сложнотии. Да не говорим, че просто няма как да не харесваш някой, който не може да накара метлата да завива.
Пътят през гората беше дълъг. Тифани винаги беше искала да види толкова голяма гора, че да не можеш да видиш слънчева светлина просветваща от отсрещната й страна, но сега вече беше поживяла в една такава няколко седмици и започваше да й писва. Липсваха й хоризонтите. Липсваше й небето. Всичко беше твърде нагъчкано.