Петулия бърбореше трескаво. Старата Майчица Чернокачулкова баеше на коне, дуднеше на свине, кряскаше на говеда и изобщо беше всестранно ветеринарна вещица. Петулия обичаше животните, особено прасетата, защото зурличките им били толкова мекички. Тифани също много обичаше животните, но никой, с изключение може би на други животни, не обичаше животните колкото Петулия.
— Та значи… за какво е това събиране? — попита Тифани, просто за да смени темата.
— Ъ-ъ? О, то е просто да контактуваме — отговори Петулия. — Аннаграма казва, че е важно да създаваме връзки.
— Тази Аннаграма значи е главната, нали? — рече Тифани.
— Ъ-ъ, не. Вещиците си нямат главни вещици. Аннаграма така казва.
— Хъм — каза Тифани.
Най-накрая те стигнаха до една горска поляна, тъкмо когато слънцето залязваше. Там имаше останки от стара къщурка, понастоящем почти цялата покрита от трънаци. Можеше изобщо да не я различиш, освен ако не забележиш буйния растеж на люляка и цариградското грозде, станали на гора от тръни. Някой някога е живял тук и е имал градина.
Някой друг пък, съвсем наскоро, беше запалил огън. Доста некадърно. И този някой беше научил, че да легнеш по корем и да духаш огъня, защото не си се сетила да го накладеш с достатъчно хартия и сухи съчки, не е добра идея, защото от това островърхата ти шапка, която си забравила да свалиш, ще се катурне в димящата мацаница, а тъй като тя е суха, ще вземе да се подпали.
Така че в момента една млада вещица отчаяно пляскаше горящата си шапка под погледите на неколцина заинтересувани зрителки.
Друга, седнала на един дънер, й натякваше:
— Тюла Суматохова, това твоето е буквално най-тъпото нещо правено някога от някого, където и да е по целия свят, няма спор.
Това беше казано с един такъв рязък, не особено приятен глас, от онзи вид, който хората обикновено използват за сарказъм.
— Извинявай, Аннаграма! — проплака г-ца Суматохова хвърляйки си шапката на земята и тъпчейки върха й.
— Исках да кажа, ама виж се само! Всички само теб те чакат.
— Извинявай, Аннаграма!
— Ъ-ъ — обади се Петулия.
Всички се обърнаха да изгледат новодошлите.
— Ти закъсня, Петулия Хрущялкова! — скара й се Аннаграма. — Тази пък коя е?
— Ъ-ъ, нали ти ме помоли да ида до г-ца Здравомислова и да доведа новото й момиче, Аннаграма — заоправдава се Петулия, сякаш беше сторила нещо лошо.
Аннаграма се изправи. Тя беше поне една глава по-висока от Тифани и лицето й започваше от носа, който тя си държеше леко вирнат. Като те погледне Аннаграма, веднага усещаш, как вече си й отнела твърде много от ценното й време.
— Това ли е тя?
— Ъ-ъ, да Аннаграма.
— Я да те видим, ново момиче.
Тифани пристъпи напред. Изумително. Всъщност не беше имала такова намерение. Но Аннаграма имаше глас от онзи вид, на който просто се подчиняваш.
— Как се казваш?
— Тифани Болежкова? — отговори Тифани и усети, че си е казала името все едно моли за разрешение да си го има.
— Тифани? Ама че шантаво име — изказа се високата девойка. — Колкото до мен, аз се казвам Аннаграма Ястребска.
— Ъ-ъ. Аннаграма работи за… — започна да обяснява Петулия.
— … работи със — поправи я рязко Аннаграма, все така оглеждайки Тифани от глава до пети.
— Ъ-ъ, извинявай, работи със г-жа Уховрътски — поправи се Петулия. — Но тя…
— Възнамерявам да приключа догодина — пак взе думата Аннаграма. — Очевидно се справям изключително успешно. Та значи ти си момичето, паднало се на г-ца Здравомислова, а? Тя, знаеш ли, е малко смахната. Последните три момичета напуснаха за нула време. Казваха, че било твърде шантаво постоянно да внимаваш, коя от тях коя беше, тцъ-тцъ.
— Коя вещица коя бещица, цъ — подметна весело едно от момичетата.
— Всеки може да се сети за такава смешка Луси Уорбек — сряза я, без да я поглежда Аннаграма. — Не беше нито смешно нито умно.
И тя отново обърна вниманието си върху Тифани, която усещаше, че я преценяват също толкова критично и всестранно, колкото Баба Болежкова би преценявала овца, която се кани да купува. По някое време се зачуди, дали пък Аннаграма наистина няма да вземе да й отвори устата и да й провери зъбите.