Овчарите казваха, че небето било посиняло от попържането на Баба Болежкова. На белите пухкави летни облачета им казваха „на Баба Болежкова агънцата“. И макар да се смееха като разправяха тези неща, частица от тях не се шегуваше.
Нито един овчар не би посмял и да си помисли да живее в тази колиба, ама никой. Така че изрязаха торфа на чимове, погребаха Баба Болежкова във варовика, след което изгориха колибата.
Овча вълна, тютюн „Веселия моряк“ и терпентин…
… това бяха миризмите на овчарската колибка и на самата Баба Болежкова. Такива неща се утаяват в умовете на хората и проникват право в сърцето. Само щом ги помиришеше, тя можеше да се върне там, в топлината, тишината и безопасността на колибата. На това място тя отиваше, когато биваше разстроена и пак на това място отиваше, когато биваше щастлива. А Баба Болежкова винаги ще се усмихне, ще направи чай и няма да каже нищо. И нищо лошо не можеше да се случи в овчарската колиба. Тя беше крепост срещу света. Дори и сега, когато Баба си беше отишла, Тифани все още обичаше да идва тук.
Тифани стоеше там, докато вятърът духаше над торфищата и звънците на овцете казваха зън-зън в далечината.
— Аз трябва… — тя си прочисти гърлото. — Трябва да замина. Аз… аз трябва да се науча на истинското вещерство, а тук, нали виждаш, няма кой да ме учи. Аз трябва да… да наглеждам хълмовете, както си ги наглеждала ти. Мога да… правя нещата, обаче не знам за нещата, а мис Тик казва, че каквото не знаеш, може да те убие. Искам да бъда толкова добра, колкото беше ти. Аз ще се върна! Ще се върна скоро! Обещавам, че ще се върна по-добра, отколкото съм сега!
Една синя пеперуда, отбита от курса си от повей на вятъра, кацна на рамото й, изпърха няколко пъти с крилца и отхвръкна нанякъде.
Баба Болежкова никога не е била на ти с думите. Тя си скътваше тишина, както други хора си скътват разни полезни неща. Но тя си имаше начин да мълчи така, че казваше всичко.
Тифани остана там още някое време, докато й пресъхнат сълзите и после си тръгна надолу по склона, оставяйки непресекващия вятър да се вихри около колелата и да свисти в комина на тумбестото кюмбе. Животът продължаваше.
Не беше необичайно за момичета малки като Тифани да „се цанят някъде“. Което значеше да работят някъде като слугини. Традиционно започваш с шетане за някоя самотна стара жена. Тя няма да може да ти плаща много, но понеже това беше първата ти работа, ти надали ще заслужаваш повече. Всъщност Тифани на практика сама въртеше мандрата на чифлика Дома, стига някой да й помогнеше да вдигне големите гюмове с мляко, та родителите й бяха изненадани, че тя изобщо иска да се цани някъде. Но както каза Тифани, това го прави всеки. Излизаш за малко в широкия свят. Срещаш нови хора. Никога не знаеш, какво ще излезе от това.
Това по един доста хитър начин обърна майка й на нейна страна. Богатата леля на майка й се била цанила за миячка на съдове, после за камериерка и си беше пробила пътя нагоре, докато не станала икономка и не се оженила за лакей и сега живеела в богатска къща. Е, не беше нейната богатска къща и тя живееше само в част от нея, но практически си беше дама.
Тифани нямаше намерение да става дама. А и изобщо всичко беше измама. В която участваше и мис Тик.
Не беше позволено да искаш пари за вещерство, така че всички вещици работеха и нещо друго. Мис Тик беше основно вещица маскирана като учителка. Тя странстваше натам-насам заедно с другите странстващи учители, които пътуваха на тумби по разни места и учеха на разни неща всекиго срещу храна, и използвани дрехи.
Това беше добър начин да се оправяш, защото хората във Варовитище не вярваха на вещици. Те си мислеха, че вещиците танцуват в лунни нощи по без нищо (Тифани беше разпитала по този въпрос и с известно облекчение научи, че няма нужда да правиш това, за да бъдеш вещица. Би могла, ако поискаш, но само ако си съвсем сигурна за разположението на всичките коприви, трънаци и таралежи).
Но като стана дума, хората не бяха много сигурни и относно странстващите учители. За тях казваха, че отмъквали пилета и крадели деца (което в известен смисъл си беше вярно) и те бродеха от село на село в шарените си коли, и носеха дълги роби с кожени кръпки по ръкавите, и чудати плоски шапки, и говореха помежду си на някакво езическо наречие, което никой не можеше да разбере, примерно „Alea jacta est“ и „Quid pro quo“. На мис Тик й беше лесно да се спотаява сред тях. Нейната островърха шапка беше от секретна разновидност, изглеждаше като черна сламена шапка с книжни цветя, докато не натиснеш тайната пружина.