Отдолу се дочу приглушен разговор между Петулия и г-ца Здравомислова, последван от звука на затварящата се след Петулия врата.
След малко се чу престъргване от ботушите на Тифани влачени по пода и прибирани спретнато под леглото. Осуалд никога не си занемаряваше задълженията.
След още някое време присмехът поутихна, въпреки че тя беше сигурна, че никога няма да изчезне напълно.
Тя можеше да си усеща шапката. Най-малкото беше могла да си я усеща. Виртуалната шапка на реалната си глава. Но никой не можеше да я види, а Петулия даже поразмахва ръка над главата на Тифани, само за да установи абсолютната липса на шапка.
Най-лошото беше, при това като се има предвид, че всичко беше толкова унизително, че хич не беше лесно да се определи най-лошото, та най-лошото беше, когато Аннаграма каза:
— Не, недейте да й се смеете. Това е твърде жестоко. Тя е просто глупава, нищо повече. Нали ви казах, че дъртофелницата оплита умовете на хората!
Първият акъл на Тифани се щураше като куп мухи без глави. Вторият акъл беше подхванат от същата буря. Само Третият й акъл, съвсем тихичък, излезе с едно: „Независимо че целият ти свят е напълно, изцяло, окончателно и непоправимо рухнал, и че няма нищо, което да може да те утеши, все пак няма да е зле ако чуеш, че някой носи насам малко супа…“
Третият акъл я вдигна от леглото, докара я до вратата, насочи ръката й да вдигне резето и пак я остави да се метне в леглото.
След няколко минути дюшемето пред вратата изскърца. Хубаво е да излизаш права.
Г-ца Здравомислова почука, почака колкото е прилично и влезе. Тифани чу как подносът се оставя на масата, после усети как леглото се размърдва, когато някой приседна на него.
— Способно момиче е Петулия, винаги съм си го мислела — заговори след малко г-ца Здравомислова. — С нея някой ден някое село ще извади късмет.
От Тифани само мълчание.
— Тя ми каза всичко — продължи г-ца Здравомислова. — Мис Тик изобщо не ми е споменавала за шапката, но и аз на твое място и без друго нямаше да й казвам. Като слушам прилича точно на каквото би направила Госпожа Вихронрав. Нали знаеш, понякога помага като споделиш такива неща.
Още мълчание от страна на Тифани…
— Всъщност това не беше вярно — призна г-ца Здравомислова. — Но понеже съм вещица, аз съм неимоверно любопитна и си умирам да разбера нещо повече.
И от това нямаше никаква полза. Г-ца Здравомислова въздъхна и се изправи:
— Оставям ти супата, но ако я оставиш да изстине твърде много, Осуалд ще се опита да я отнесе.
И тя си слезе на долния етаж.
Всичко беше притихнало в стаята за още около пет минути, след което с възможно най-тихичко иззвънтяване супата помръдна.
Ръката на Тифани се стрелна и здраво хвана подноса. Това му беше работата на Третия Акъл: Първият и Вторият акъли може, и да съзнаваха връхлетялата те трагедия, но все нещо трябва да си спомня и, че не си яла нищо от обяд.
По-късно, вече, след като Осуалд припряно отнесе изпразнената паница, Тифани продължи да лежи в тъмното, загледана в нищото.
Новостта на тази нова страна й беше погълнала вниманието през последните няколко дни, но сега всичко това беше отнесено от потопа, от присмех и носталгията се сурна да запълни опразненото пространство.
Липсваше й блеенето на овце и смълчаността на Варовитище. Липсваше й гледката на очертаните на фона на звездното небе чернеещи ридове от прозореца на спалнята й. Липсваше й… частица от самата нея…
Но те й се смяха. Казаха „Каква шапка?“ и още повече й се смяха, когато тя вдигна ръка да докосне невидимата периферия и не я намери…
Осемнадесет месеца подред тя я беше напипвала всеки ден, а сега я нямаше. Освен това, тя не можеше да направи бъркотия. И роклята й беше обикновена, зелена, докато другите момичета си имаха черни. Аннаграма имаше също така и много всякакви бижута, сребърни с черно. И още всичките момичета си имаха бъркотии, и то хубави. На кой му пукаше, че те са само за театро?
Може пък тя да не беше никаква вещица. Вярно, че беше победила Кралицата, с помощта на дребните мъже и спомена за Баба Болежкова, но тогава тя не беше използвала магия. Всъщност сега тя изобщо не беше сигурна, какво точно беше използвала. Беше усетила нещо да се просмуква през подметките на ботушите й и надолу през ридове, и години, и да се връща обратно ревящо от ярост, която разтърси небето: „как смееш да нахлуваш в моя свят, моята страна, моя живот…“