Но какво беше станало с виртуалната шапка? Може пък старицата да й беше погодила номер, просто да я беше накарала да си мисли, че шапката я има. Може и да е била малко поизкуфяла, както казваше Аннаграма, та просто да е оплескала нещата. Може би Тифани трябваше да си ходи вкъщи и до края на живота си да прави Глезли.
Тифани се завъртя, измъкна се от леглото и си отвори куфара. Извади грубо скованата кутия, отвори я в тъмното и сключи ръка около късметлийския камък.
Беше се надявала да има нещо като искрица, някакъв вид човещина в него. Нямаше. Само грапавина по външната част, гладкост по разрязаната страна и ръба между тях. И от валмото овча вълна не излезе нищо, освен че пръстите й замирисаха на овце, а от това тя закопня за вкъщи и още повече се разстрои. Сребърният кон беше студен.
Само някой застанал съвсем наблизо би могъл да чуе изхлипването. Беше съвсем тихичко, но пък се носеше на мътно — червеникавите криле на окаяността. Тя си искаше, копнееше за свистенето на вятъра из торфищата и усещането за столетия под краката й. Искаше си онова чувство, никога преди не изоставяло я, че е на място, където Болежкови са живели от хиляди години. Нуждаеше се от сините пеперуди и блеенето на овцете, и обширните чисти небеса.
Вкъщи, като се разстроеше от нещо, тя се качваше до останките от старата овчарска колибка и посядаше там за малко. И това винаги вършеше работа.
Сега обаче пътят до там беше твърде дълъг. Твърде далече беше. Сега тя беше преизпълнена с ужасно, тежко, премаляло чувство и нямаше къде да си го разтовари. А не така трябваше да бъде.
Къде беше магията? О, тя напълно разбираше, че ще трябва да понаучи и основния, ежедневен занаят, но къде беше частта, която го правеше вещерски? Толкова се опитваше да се научи, ама наистина, а в какво се превръщаше… ами в старателно и работливо момиче, сръчно с отварите, на което да може да се разчита. Надеждна, също като г-ца Здравомислова.
А беше очаквала… добре де, какво? Ами… да се занимава със сериозни вещерски работи, то се разбира, като метли, магии, благородно, но скромно опазване на света от зли сили, а между другото също и правенето на добрини на бедните хорица, защото тя си беше такава, добра душа. А и хората, каквито си ги представяше, нямаха толкова противни болежки и децата не бяха чак толкова сополиви. А и хвърчащите нокти на г-н Щъкачев по никакъв начин ги нямаше там. Та някои от тях летяха като бумеранг.
На метла й прилошаваше. И то всеки път. Даже и една бъркотия не можеше да си направи. До края на дните си я чакаше шетане след хора, които, хайде да сме честни, понякога можеха да се погрижат и малко повече сами за себе си. Никакви магии, никакво летене, никакви тайни… само нокти и отврат.
Мястото й си беше на Варовитище. Всеки ден тя казваше на хълмовете какво са били. И всеки ден те й казваха коя е тя. Сега обаче не можеше да ги чуе.
Отвън заваля и то доста силно, а в далечината се чу приглушен гръм.
Какво ли би сторила Баба Болежкова? Но дори и превита от ветровете на отчаянието тя знаеше отговора на този въпрос.
Баба Болежкова никога не се предаваше. Изгубеше ли се агне, тя го търсеше ако ще цяла нощ…
Още някое време тя полежа вглеждайки се в нищото и после преметна краката си на пода. Това не можеше да чака чак до сутринта.
Тифани си имаше един трик да си вижда шапката. Мръднеш ли ръката си достатъчно бързо зад нея, можеше да се види едно лекичко крактотрайно замазване, като че ли на светлината й отнемаше малко повече време да премине през невидимата шапка.
Трябваше да си е там…
Е добре и светлината на свещта ще да стигне, за да е сигурна. Тук ли е шапката, значи всичко ще е наред и нямаше да има значение, какво казват другите…
Тя застана посред килима, докато светкавиците танцуваха по планините отвън и затвори очи.
Долу, в градината ябълките запляскаха с клони, а съноловките и муските се раздрънчаха, и раззвъняха на вятъра…
— Виждай ме — произнесе тя.
Светът утихна до абсолютна тишина. Преди не беше правил така. Но Тифани се заобиколи на пръсти докато не застана точно срещу себе си и отново отвори очи…
И ето я, шапката пак си беше там, ясна както винаги досега…