А образът на Тифани под нея, момиче в зелена рокля, отвори нейните очи, усмихна й се и проговори:
— Виждаме те. Отсега нататък ние сме теб.
Тифани се помъчи да изкрещи „Не ме виждай!“ Но си нямаше уста, с която да крещи…
Една светкавица удари съвсем наблизо. Прозорецът се отвори с трясък навътре. Пламъкът на свещта отхвърча нанякъде в огнен език и замря. И остана само тъмнината, и шумоленето на дъжда.
Глава шеста
Роилникът
Гръм тътнеше над Варовитище.
Джейни грижливо отвори вързопа, който й беше дала майка й в деня, когато тя напусна могилата на Дългио Гьол. Беше традиционният подарък даван на всяка млада келда, когато си тръгваше завинаги. Келдите никога не се връщаха вкъщи. Келдите правеха някое място да е вкъщи.
Ето какво беше този подарък: памет.
В торбата имаше триъгълник от ощавена овча кожа, три дървени колчета, малко въже плетено от жилки от коприва, малък мях и чук.
Тя знаеше какво да прави, защото много пъти беше виждала, как го прави майка й. Чукът беше, за да се забият колчетата около тлеещата жарава. Въжето беше, за да се завържат трите ъгъла на кожата за колчетата, така че тя да провисва в средата, точно колкото да събере малко вода, която Джейни саморъчно беше извадила от дълбокия кладенец.
Тя приклекна да изчака докато водата аха да прокапе от дъното и тогава разпали огъня.
Усещаше всичките Фийгълски очи вперени в нея от сумрачните галерии около и над нея. Никой от тях не би се приближил докато тя кипва котела. По скоро биха си отсекли собствените крака. Чисти потайнювки си бяха това.
А точно това е било котелът, някога в отминалите дни, преди още човеците да са измислили медта и чугуна. Приличаше на магия. И то съвсем преднамерено. Но ако знаеш чалъма, можеш да разчиташ, че котелът ще изкипи до сухо, преди да се запали.
Когато водата в кожата забълбука, тя изгаси огъня и добави към водата съдържанието на мяха, в който имаше вода от котела на майка й. А тази вода се е била предавала все така, от майка на дъщеря, още от самото начало.
Джейни изчака котелът да поизстине още малко, после взе чаша, загреба с нея и отпи. Откъм потъналите в сенките Фийгъли се разнесе въздишка.
Тя легна по гръб, затвори очи и зачака. Нищо не се случи, освен че отвън прогърмя и светкавицата направи света черно-бял.
И тогава, полека-лека, както си е било винаги, тя усети, че то се започва, миналото я занастига. Ето, до нея са всичките стари келди, като се започне от майка й, бабите й, прабабите й… та чак докато вече нямаше кой да си спомня… един голям спомен, споделян за кратко от всички, поизтъркан и поизбледнял тук-таме, но древен като планина.
Но това го знаеха всички Фийгъли. Само келдата обаче знаеше за истинската потайнювка, че реката на спомените не беше никаква река, а море.
Все още неродените келди някога също ще си спомнят. В идните нощи те ще лежат до котлите си и за няколко минути ще стават част от вечното море. И като се вслушваш в това, как бъдещите келди си спомнят тяхното минало, ти можеш да си спомниш твоето бъдеще…
Нужен беше майсторлък да се намерят тези бледи гласове, а Джейни все още нямаше такъв, но все пак имаше нещо.
Когато светкавицата отново направи света черно-бял, тя се изправи и прошепна:
— Оно я намери… О горкичкото моме!
Когато Тифани се събуди, чергата беше подгизнала от дъжда. Бледа дневна светлина нахлуваше в стаята.
Тя стана и затвори прозореца. Вътре беше навяло малко шума.
Та-ка.
Не е било сън. В това тя беше сигурна. Нещо… странно се беше случило. Връхчетата на пръстите й я побождаха невидими иглички. Чувстваше се… различно. Но, като се прецени всичко, не и в лош смисъл. Не. Снощи тя се беше чувствала ужасно, сега обаче, о сега тя се чувстваше… преизпълнена с живот.
Всъщност тя беше щастлива. Сега вече щеше да вземе нещата в ръцете си. Щеше да поеме контрола над собствения си живот. Пробивността беше пробила и амбициите се бяха амбицирали.
Зелената рокля беше изпомачкана и си беше за пране. В дрешника тя си имаше и старата си синя рокля, но някакси точно сега не вървеше да я носи. Значи ще трябва да мине някак със зелената, докато не си намери друга.
Тя тръгна за ботушите си, но замря и се вгледа в тях.
Просто не стават, не и за сега. Вместо това тя извади новия си лъскав чифт от кутията и ги обу.