Защо беше заседнала тук с тъпата шетня и помагането на разни хора толкова глупави, че да не могат да си помогнат сами? Тя би могла да направи… ами всичко!
Тя погледна надолу към изстърганата дървена маса.
Помогнете ми
Някой беше надраскал това на масата с тебешир. А тебеширът беше все още в ръката й…
— Петулия дойде да те навести миличка — каза иззад гърба й г-ца Здравомислова.
Тифани припряно придърпа едно ведро за доене върху писаното и се обърна гузно.
— Какво? — сепна се тя. — Защо?
— Просто да види, дали всичко е наред, мисля — каза г-ца Здравомислова внимателно наблюдавайки Тифани.
Трътлестото момиче беше застанало много притеснено на прага и сучеше островърхата си шапка в ръцете си.
— Ъ-ъ, просто си помислих, че трябва да дойда да видя как си, Ъ-ъ… — зазаеква тя гледайки Тифани в обувките. — Ъ-ъ мисля, че никоя от нас всъщност не искаше да е толкова лоша…
— Ти не си особено умна и си твърде дебела — каза й Тифани и само като се вгледа в кръгличкото й розово лице, на момента вече знаеше какво ли не. — И все още си имаш плюшено мече, помогни ми и вярваш във феички.
Тя затръшна вратата, върна се в мандрата и се втренчи в купите мляко, и в гюмовете сякаш ги виждаше за пръв път.
Тя беше Майсторка по Сиренето. Като си помислеше за нея някой, ето за какво се сещаше: Тифани Болежкова, с кафява коса, майсторка по сиренето. Сега обаче мандрата й изглеждаше непозната и някак неправилна.
Тя изскърца със зъби. Майсторка по сиренето значи. Наистина ли искаше да бъде точно това? От всичките неща, които можеше да бъде човек на този свят, тя това ли искаше — да я знаят като някой, на когото може да се разчита да се оправя с престояло мляко? Наистина ли искаше да прекара целия си живот в рязане на пити, миене на гюмове и чинии, и…, и…, и на това смахнато телено нещо тук, тази…
… сиренерезачка…
… тази сиренерезачка? Да не би да иска целия си живот да…
Чакай малко…
— Има ли някой тук? — попита на глас Тифани. — Някой каза ли току-що „сиренерезачка“?
Тя претърси стаята, все едно някой можеше да се крие зад връзки сушени билки. Нямаше как да е Осуалд. Той си беше тръгнал, а и без друго хич не говореше.
Тифани отмести ведрото, плю си на ръката и изтри надрасканото Помогнете ми.
… опита се да го изтрие де. Ръката й обаче се хвана за края на масата и се държеше здраво, колкото и да я теглеше тя. Тя замахна с лявата си ръка, успя да събори едно ведро мляко, което се разля върху буквите… и внезапно дясната й ръка се пусна…
Вратата рязко се отвори. Бяха и двете части на г-ца Здравомислова. Когато застанеше така, рамо до рамо със себе си, това значеше, че си мисли, че има да каже нещо важно.
— Трябва да ти кажа нещо важно, Тифани, мисля…
— … че ти току-що се държа много жестоко…
— … с Петулия. Тя си тръгна разплакана.
И после тя се вгледа в лицето на Тифани.
— Добре ли си, чедо?
Тифани потръпна.
— Ъ… да. Чудесно. Само, че се чувствам малко странно. Чух глас в главата си. Но вече ми мина.
Г-жа Здравомислова я изгледа с глави наклонени наляво и надясно, в противоположни посоки.
— Е, щом като си сигурна. Ще ходя да се преоблека. Че скоро трябва да тръгваме. Че за днес се е насъбрала много работа.
— Много работа — повтори немощно Тифани.
— Е, да. Първо кракът на Слапуик, после да видя болното бебе на Гримли, а от седмица не съм ходила при Сърли Заднодворски, освен това, чакай да видим, г-н Дъждосвирецов пак е хванал Гадинки и ще е най-добре да намеря една минутка да си поговоря с г-жа Слоупс… после май трябва да се сготви за г-н Щъкачев. А това трябва да го направя тук и после да бягам да му го занеса, а, разбира се, скоро й идва времето на г-жа Фанлайт, а… — тя въздъхна — също и на г-ца Свирчова, отново… Тежък ден ще бъде. Направо не знам как ще се оправим с всичко.
А Тифани си мислеше: „Ех, че си глупава, да ми стоиш тук и да ми се гипсираш, че не ти стигало времето да дадеш на хората всичко, което им се е приискало! Да не би да си мислиш, че някога изобщо ще можеш да им помогнеш достатъчно? На тези алчни, мързеливи, тъпи хора, постоянно врънкащи за какво ли не! Бебето на Гримли ли? Ами че г-жа Гримли си има единадесет! На кого ще му пука за още едно? А г-н Щъкачев си е жив труп! Само дето не ще да си отиде! Мислиш си, че те са ти благодарни, те обаче само гледат и струват да го докарат дотам, че пак да дойдеш! Това тяхното не е благодарност, а самоподсигуряване!“