Тази мисъл ужаси част от нея, но като изникна, направо подпали главата й и напъваше да й излезе, и на езика.
— Тук трябва да се прибере — измърмори тя.
— О, това и аз мога да го свърша докато ме няма — успокои я ведро г-ца Здравомислова. — Хайде де, по-бодро! Работа ни чака!
То кога ли не ги чакаше работа, изфуча наум Тифани, като се повлече след г-ца Здравомислова накъм първото село. Колкото си щеш, че и колкото не щеш работа. И никаква файда. Врънкането нямаше край.
Мъкнеха се от една калпава вмирисана колиба в друга и обгрижваха хора, на които не им стигаше пипето да използват сапун, пиеха чай от нащърбени чаши и клюкарстваха с баби с по-малко зъби, отколкото пръсти. Направо й се заповдига.
Денят беше ясен, но на нея й се струваше сякаш притъмняваше. А в главата й усещането беше като по гръмотевична буря.
А после започна бълнуването. Помагаше да превързват ръката на някакво смотано дете, което си я беше счупило, когато тя вдигна поглед и съзря отражението си в прозореца на къщурката.
Тя беше тигър с грамадни зъби.
Тя изкрещя и скочи на крака.
— О, внимавай, моля те — измърмори г-ца Здравомислова, след което видя лицето й. — Нещо случило ли се е?
— Аз… мен… нещо ме ухапа! — излъга Тифани.
По тия краища това винаги си беше правдоподобно. Бълхите хапеха плъховете, а плъховете хапеха децата.
Някак си тя се озова навън на чист въздух, главата й съвсем замаяна. След още някоя друга минута излезе и г-ца Здравомислова, и я завари облегнала се на една стена, и трепереща.
— Ама че ти изглеждаш ужасно — възкликна тя.
— Папрати! — оплака се Тифани. — Навсякъде са! Огромни папрати! И едни големи животни, като говеда, ама направени от гущери! — и тя хвърли една широка безрадостна усмивка на г-ца Здравомислова, която отстъпи крачка назад. — Стават за ядене! — тя премигна и прошепна. — Какво става?
— Не знам, но в момента идвам да те взема — каза твърдо г-ца Здравомислова. — Вече съм на метлата!
— Присмиваха ми се те, като им казах, че мога да хвана един такъв. И сега, я кажете, кой се смее последен, а?
Загриженото изражение на г-ца Здравомислова премина в нещо близко до паника.
— Това изобщо не приличаше на гласа ти. Ама че то звучеше като мъж! Добре ли си?
— Чувствам се малко… гъчкано — смотолеви Тифани.
— Гъчкано ли? — не разбра г-ца Здравомислова.
— Странни… спомени… помогни ми…
Тифани погледна ръката си. Беше цялата в люспи. А сега стана космата. А сега е гладка и кафява, и държи…
— Сандвич със скорпион? — каза тя на глас.
— Можеш ли да ме чуеш? — донесе се някъде сякаш от далече гласът на г-ца Здравомислова. — Бълнуваш. Ама сигурна ли си, че вие, момичета, не сте се заигравали с еликсири и такива неща?
Метлата връхлетя от небето и другата половина на г-ца Здравомислова замалко не падна при приземяването. Без да губят време в приказки двете качиха Тифани на пръта и едната се настани зад нея.
Полетът обратно до къщурката не беше дълъг. Тифани през цялото време усещаше главата си като тъпкана с вата и не беше сигурна къде е, макар че тялото й знаеше това много добре и пак повърна.
Г-ца Здравомислова й помогна да слезе от метлата и я сложи да седне точно до вратата на къщурката.
— А сега само почакай малко тук — заговори г-ца Здравомислова, чийто подход при извънредни ситуации беше да не престава да бръщолеви и постоянно да използва думичката „само“, защото това успокоявало, — а аз само да ти донеса да пийнеш, а после двете ще видим само, за какво става дума… — За миг настъпи пауза, след което неспирният поток от думи пак излезе от къщата повличайки след себе си и самата г-ца Здравомислова. — Аз само да проверя… едно нещо. Ти само си пийни това, моля те!
Тифани изпи водата и с крайчеца на ухото си, забеляза как г-ца Здравомислова омотава конец около яйце. Значи се опитва да направи бъркотия без Тифани да забележи.
Чудновати образи се вихреха в главата на Тифани. Имаше откъслеци от гласове, парчета от спомени… и едно тихичко гласче, което си беше нейното си, неясно, непокорно и чезнещо: „Ти не си аз. Само си мислиш, че си! Моля ви, някой да ми помогне!“