— Ей сега… — пак заговори г-ца Здравомислова — я да видим, какво може да видим само…
Бърканицата се взриви и то не просто на парчета, а с огън и дим.
— О, Тифани — възкликна г-ца Здравомислова трескаво отвявайки пушека с ръка. — Наред ли си?
Тифани бавно се изправи. На г-ца Здравомислова й се стори, че е малко по-висока отколкото си я спомняше.
— Да, така мисля — рече тя. — Мисля, че досега съм била не наред, сега обаче съм наред. Досега съм си губила времето, г-це Здравомислова.
— Какво…? — понечи пак да заговори г-ца Здравомислова.
Тифани я посочи с пръст:
— Аз знам, защо си напуснала цирка, г-це Здравомислова. Намесени са клоунът Флопо, надиграване по трикове и… крем карамел…
Г-ца Здравомислова пребледня.
— Как е възможно да знаеш това?
— Достатъчно ми е да те погледна — каза й Тифани и се промъкна покрай нея в мандрата. — Виж това, г-це Здравомислова.
Тя посочи с пръст. Една дървена лъжица се издигна на няколко пръста над масата. После се завъртя, все по-бързо и по-бързо, докато не се пръсна с трясък на трески, които се завихриха из стаята.
— И още мога да правя това! — изкрещя Тифани.
Тя взе една купа с извара, изсипа я на масата и прекара над нея ръка. Тя се превърна в сирене.
— Ето така трябва да се прави сирене! — обяви тя. — Като си помисля само, колко години загубих да го уча по трудния начин! Ето как го прави една истинска вещица! Защо ни е да пълзим в калта, г-це Здравомислова? Защо ни е да се суетим с разни билки и да превързваме миризливите крака на разни старци? Защо ни се плаща в яйца и изсъхнали кексове? Аннаграма е тъпа като кокошка, но дори и тя можа да види, че това не е правилно. Защо да не използваме магията? Защо да сме толкова страхливи?
Г-ца Здравомислова се опита да се усмихне:
— Тифани, миличка, всички сме минавали през това — гласът й трепереше. — Макар че, трябва да призная, не толкова… експлозивно като теб. А отговорът е… добре де, опасно е.
— Да, но това хората го казват, за да плашат децата — възрази Тифани. — Разправят ни разни приказки, за да ни наплашат, да ни вземат страха! Не ходи в голямата страшна гора, помогни ми, защото е пълна с разни страхотии, това ни казват. Да, но фактически голямата страшна гора трябва да се страхува от нас! Аз излизам!
— Мисля, че това ще е добра идея — продума отпаднало г-ца Здравомислова. — Докато не започнеш да се държиш както трябва.
— Аз няма защо да правя всичко по твоему — сопна се Тифани и тръшна вратата след себе си.
Метлата на г-ца Здравомислова беше облегната на стената малко по-нататък. Тифани спря и я изгледа. Всичко в главата й беше пламнало.
Преди тя беше гледала да не припарва до нея. Г-ца Здравомислова веднъж я беше склонила някак на пробен полет с Тифани вкопчила се отчаяно в метлата с ръце и крака, а двата броя г-ца Здравомислова тичаха от двете й страни придържайки я и издавайки окуражителни звуци. Отказаха се, когато Тифани повърна за четвърти път.
Да, но това беше тогава.
Тя грабна пръта, преметна крак през него… и установи, че другият й крак е залепнал за земята, като че ли прикован за нея. Метлата бясно се завъртя опитвайки се да я издърпа и когато кракът най-сетне се отлепи, се извърна така, че Тифани се оказа с главата надолу. Което не беше най-подходящата позиция за драматично отлитане.
Тогава тя каза тихичко:
— Аз няма да се уча на теб, а ти ще се научиш на мен. Иначе следващият урок ще включва брадва!
Метлата се обърна правилно и леко се издигна.
— Точно така — одобри Тифани.
Този път нямаше страх. Имаше само нетърпение. Земята изостанала далече отдолу зад нея хич не я тревожеше. Ако не й стигаше акъла да не й се изпречва, тя така ще я блъсне, че стой и гледай…
Когато метлата излетя, във високата трева край градината се чу шепот:
— Леле, окъснехме, бе Роб. Роилнико беше онуй, он ми беше.
— Епа да, ма ногата виде ли я? Йоще не е бил он… нашта бабаяга е некъде там! Тепа се она с него! Не мое он да я бие додето не земе и последнио къс от нея! Уили, остаи ги тея ябълки бе!