— Извинявайте, но за истинска глава ли си говорим? — продума ужасено г-ца Здравомислова. — Какво, през ушите ли се намъквате?
Роб отново погледна Били, който изглеждаше озадачен.
— А, не, гос’жа, през оних, че е баш тесничко — заобяснява търпеливо той. — Ма ние го мо’ем да го одим между световете. Нали сме приказен народ и ний.
Г-ца Здравомислова кимна и с двете си глави. Вярно си беше, макар че не беше лесно да виждаш пред очите си насъбралите се Нак Мак Фийгъли и да си спомниш, че строго погледнато и те са един вид феи. Беше все едно да гледаш пингвините как плуват под водата и да си спомняш, че и те са птици.
— Та значи? — подкани ги да продължат тя.
— Ми мо’ем да й влеземе, видите ли, у сънищата… Че що е акъло ако не един вид сън?
— А, без такива, това нещо ви го забранявам — възмути се г-ца Здравомислова. — Откъде накъде ще ми се развявате в главата на младо момиче! Имам предвид, ами я се вижте само. Големи, пораснали… добре де, мъже сте все пак! То ще е все едно, ами… ще е все едно да й гледате дневника!
Роб пак я погледна озадачено.
— Епа що? — попита той. — Мильон пъти сме й гледали у дневнико. Нема лошо от туй.
— Гледали сте й значи дневника? — ужаси се г-ца Здравомислова. — Защо?
Ама наистина, мислеше си тя по-късно, какъв отговор ще да съм очаквала?
— Ми оти беше заключен — обясни Прост Уили. — Като е сакала никой да не й го гледа, оти й беше да го завира най отзаде у чекмеджето зад сите чорапи? Ма и без друго оно вътре нема нищо, освен сумалъка ти думи, дето не мо’ем да ги разберем и мънечко рисунки на сърчица, и цвекенца, и туй то.
— Сърчица ли? Това Тифани? Ама наистина ли? — порази се г-ца Здравомислова, но бързо се освести. — Но изобщо не е бивало да го правите! А да се влиза в ума на някого, е още по-лошо!
— Роилнико е там, бе гос’жа — напомни й кротичко Ужасно Дребен Били.
— Но вие нали казахте, че нищо не можете да сторите!
— Ма она мо’е. Само да я фанем дека е — каза гонагълът. — Само да го намерим онуй ми ти мънечко парченце от нея, дето си е йоще баш она. Че за чудо и приказ се бие она, дигне ли се веднъж. Ми сещащ ли се, бе гос’жа, он акъло си е като свет. Она, че се спотайва нейде там увътре, че гледа през нейните си зъркели, че слуша през нейните си ушенца, че се пъне да я чуят ората, че се мъчи да не я фане дзверо… а че я тражи и гони оно безспир, че тражи да я пречупи оно…
Самата г-ца Здравомислова започна да се чувства като подгонена. Петдесет мънички личица, изпълнени с грижа и надежда, и счупени носове вдигнаха погледи към нея. А тя знаеше, че си няма по-добър план. Нито дори ПЛН.
— Е добре — склони тя. — Но ще трябва поне да се изкъпете. Знам, че е глупаво, но така ще се почувствам по-добре.
Разнесе се всеобщ стон.
— Къпане ли? Ми, че оно ние я зехме банята преди нема и година — изрази възмущението си Роб Секигоопрай. — Горе у големио росен гьол за водопой на ягнищата!
— Ей, кривънци! — поде Голем Йън. — Не мо’е да сакаш от чиляко да ми се баня пак толкоз скоро, бе гос’жа! Ми, че оно така от нас нищо нема да остане!
— С гореща вода и сапун! — настоя г-ца Здравомислова. — Сериозно ви говоря! Аз ще наточа водата и ще… ще ви преметна едно въже през ръба, та да можете да влизате вътре, и да излизате, но всичките ще се измиете до чисто! Аз съм ве… бабаяга съм и най-добре да ме слушате!
— Уубаво бре! — каза Роб. — Че го сторим ние зарад големата мънечка бабаяга. А па ти да не си глеждала през ключалката, разбрааме ли се?
— През ключалката, а? — разгневи се г-ца Здравомислова и посочи с треперещ пръст. — Веднага да ми влизате в банята!
Г-ца Здравомислова обаче все пак подслушваше през вратата. Това една вещица просто си го прави и толкова.
Отначало нямаше много какво да се чуе, освен плискане на вода, но после се започна:
— Е бре, ми че оно не било толкоз зле, както си го мислих!
— Епа да, баш си е убаво.
— Хей, ма тука има една голема жълта патка. Абе ти у кого си насочил тоя клюн, бе шашкънин…
Чу се печално изкрякване и малко бълбукане от потъващо гумено пате.
— Абре Роб, че ние оти не си турим едно таквоз горе у могилата, а? Баш си те стопля у зимно време.