Тя го развъртя натам-насам и тогава каза нещо, без да мисли, така че роилникът в нея беше заварен неподготвен:
— Виждай ме.
Роилникът изведнъж изхвърча от нея. Тифани пак беше свободна. Не беше очаквала това…
Тя се усети чак до върховете на пръстите. Хвърли се към леглото, грабна една от най-добрите вълшебни пръчици на Закзак и отчаяно я заразмахва пред себе си като оръжие.
— Махай се! — викна тя. — Не се връщай! Това тяло е мое, не твое! Ти го накара да прави толкова ужасни неща! Ти открадна парите на г-н Щъкачев! А и тия парцалки! И изобщо не помисли, че трябва да се яде и пие! Няма да се връщаш пак! Да не си посмял! Аз, знаеш ли, имам сила!
— Ние също — отвърна собственият й глас в собствената й глава. — Твоята.
И започна битка. Някой наблюдател би видял само момиче в черна рокля въртящо се из стаята и пляскащо се с ръце, сякаш я жили нещо, но Тифани се бореше за всеки пръст, всяка става. Блъсна се в една стена, удари се в дрешника, цапардоса се в друга стена…
… и вратата рязко се отвори.
Беше една от г-ца Здравомислова, вече не нервна, а трепереща от ярост. Тя вдигна тресящ се пръст.
— Чуй ме сега, която и да си! На г-н Щъкачев парите ти ли си ги… — започна тя.
Роилникът се обърна.
Роилникът удари.
Роилникът… уби.
Глава осма
Тайната земя
Достатъчно е зле да си мъртва. Това да се събудиш и да видиш Нак Мак Фийгъл застанал на гърдите ти и зяпнал те втренчено от няколко пръста разстояние само влошаваше нещата.
Г-ца Здравомислова изстена. Като че беше легнала на пода.
— Е-бре, ми она е жива, чуете ли — произнесе фийгълът. — Я що ви виках бре? Дължиш ми порски череп, нема лабаво!
Г-ца Здравомислова примигна с единия си чифт очи и замръзна ужасена.
— Какво ми се е случило? — прошепна тя.
Фийгълът пред очите й беше заместен от лицето на Роб Секигоопрай. От това не й стана по-добре.
— Колко пръстета съм дигнал? — попита той.
— Пет — прошепна г-ца Здравомислова.
— Толкоз ли били? Убаво бре, мо’е и тъй да е, найш ги ти премъдростите на броенето — рече Роб и смъкна ръката си. — Ми оно с тебе стана мънечко нещо нещастен случай, видиш ли. Ти си мънечко нещо умрела.
Главата на г-ца Здравомислова тупна долу на пода. През мъглата от нещо, което даже и болка не беше, тя чу как Роб Секигоопрай се оправдаваше на някого, когото тя не можеше да види:
— Хей, че я си й го поднесох баш полекичка! Неведнъж, а дваж й виках „мънечко нещо“, нал’тъй?
— Като че част от мен е… заминала — измърмори г-ца Здравомислова.
— Епа да, горе-долу право думаш — потвърди шампионът по тактични забележки Роб.
Спомени заизплуваха като мехурчета на повърхността на мътната супа, на каквато беше станал умът на г-ца Здравомислова.
— Тифани ме уби, нали — каза тя. — Спомням си как се обърна тази черна фигура и изразът на лицето й беше ужасен…
— Роилнико беше оно — възрази Роб Секигоопрай. — Ич не беше Тифани! Она се тепаше с него! И йощ се тепа она отвътре! Ма не си спомня оно, дека си имала ти две тела! Требе да й помогнем, бе гос’жа!
Г-ца Здравомислова се изправи с мъка. Това, което усещаше не беше болка, а… призрак на болка.
— Как умрях? — попита отпаднало тя.
— Ми оно, такова, гръмнаа, с пушилка и таквоз — отговори Роб. — Ма ич немаше мазало.
— О, така значи и това е все нещо — промълви г-ца Здравомислова и пак се отпусна.
— Епа да, само туй беше, такова, голем мътен облак от, такова, прашилка — рече да помогне и Прост Уили.
— Къде ми е… не си усещам… къде е другото ми тяло?
— Епа, да ти ка’ем, оно беше дето гръмна у оная ми ти големата пушилка — обясни Роб. — Арно дека си имаш резервно, а?
— Она се е омотала у чутурата бе — прошепна му Ужасно Дребен Били. — А по-полекичка я карай, полекичка.
— Как изобщо смогвате да виждате само с по едни очи? — обърна се унесено г-ца Здравомислова към света като цяло. — Как ще се оправям сега само с по един чифт ръце и крака? Да си само на едно място наведнъж… как успяват хората? Невъзможно е…