— Ти че водиш! Верно, дека си немаш акъл дори колкото за буболечка, брато мой, ма опре ли до краднене, немаш равен у целио свет! Ти че требе да гепиш терпентин, пресна овча вълна и мънечко тютюнец Веселио моряк! И га го гепиш, да го донесеш на големата бабаяга с двете тела! Речи й, дека требе тъй да стори, че роилнико да ги подуши, вдеваш ли? Туй че го докара него тука! И глей да одиш бърже, оти слънцето си залезва. Че ми краднеш от самото време… що бе? Питанье ли имаш бе?
Прост Уили беше вдигнал ръка.
— Сичко е ясно, бе Роб — каза той. — Ма онуй, га ми рече, дека не съм имал акъл и за буболечка, ми че онуй си беше мънечко нещо обидно…
Роб се поколеба, но само за миг.
— Епа да, Прост Уили, право думаш. Кривда беше да ти го река така. Туй беше оти много се бех разпалил и са прошка ти искам. И както ме видиш, дека съм се изправил тука, чуйте сички, що че викам: Прост Уили, ти имаш акъл колкото буболечка и я, че тепам секи шашкънин, дето че вика, дека било другояче!
Лицето на Прост Уили грейна в широка усмивка, но скоро пак се намръщи:
— Ма баш ти си ни вождо, бе Роб.
— Не и на тоя набег, Уили. Я че си оста’ем тука. Секак съм уверен, дека ти баш уууубаво, че го водиш тоя поход и нема да осереш сичко, както го осра последните седемнайсе пъти!
Този път множеството изстена.
— Глейте го слънцето бе! — посочи Роб. — Откакто приказваме тука, оно се си мърда! Некой требе да остае с нея! Нечем никой да вика, дека сме я изоставили да си умре сам-саминка! А са беж да ви нема, шашкъни с шашкъни, да не ми видите на сабята дебелио край!
Той надигна меча си и заръмжа. Те побягнаха.
Роб Секигоопрай грижливо остави меча си на земята, след което седна на прага на овчарската колибка и се загледа в слънцето.
След малко забеляза и още нещо…
Хамиш летеца изгледа с подозрение метлата на г-ца Здравомислова. Тя беше увиснала на няколко стъпки над земята и не му вдъхваше доверие. Той метна на гръб торбата, в която беше парашутът му, или по-скоро „парагащите“ му, защото беше направен от конец и най-добрия чифт празнични долни гащи на Тифани, както трябва изпрани. То парашутът все още беше на цветенца, но си беше най-доброто нещо да докара един фийгъл насигурно на земята. Та сега Хамиш имаше чувството, че май ще има нужда от него (или тях).
— Ми оно перушинка си нема — оплака се той.
— Глей са, ич нема време да се дърлиме! — сряза го Прост Уили. — Баш сме у зор и бързанье, сфатуеш ли, а немаме друг, освен тебе, дето да го най фърченето!
— Ма туй с метлата не е фърчене бе — възрази Хамиш. — Оно е магия. Криле си нема она! Я тая пущина не я отбирам!
Голем Йън обаче вече беше метнал един конец на метличинния край на метлата и се закатери нагоре. Другите фийгъли го последваха.
— Па и как му ста’е на туй кормуването ма? — не мирясваше Хамиш.
— Епа ти пилещарите как ги кормуваш? — поиска да знае Прост Уили.
— Ми онуй е фасулска работа. Само га си я изместиш тежестта и…
— Епа що да ти речем, че се учиш у крачка — отреди Уили. — Че оно фърченето нема как да е чак толкоз мъчно. Ми оно и патките го могат, а они акъл ич немат.
На което собствено нямаше какво да се възрази, така че след няколко минути Хамиш предпазливо пристъпи напред по дръжката. Останалите фийгъли се бяха хванали по сламките от другия край и дърдореха ли дърдореха. Пак там беше вързан здраво някакъв вързоп, на вид все едно пръчки и дрипи с една оръфана шапка, и открадната брада най-отгоре.
Поне заради тази допълнителна тежест метлата се беше насочила нагоре към една пролука между овошките. Хамиш въздъхна, пое си дълбоко въздух, нахлузи си защитните очила и докосна излъсканата част от пръта точно пред него.
Метлата се заиздига плавно във въздуха. Фийгълите заликуваха.
— Виде ли ма? Рекох ли ти я, дека сичко, че е окей? — провикна се Прост Уили. — Ма не мое ли да го подкараш мънечко по-бърже, а?
Хамиш отново докосна предпазливо лъскавата част.
Метлата потрепна, за миг застина неподвижно във въздуха, след което се изстреля рязко нагоре оставяйки след себе си като диря шума:
— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…
Посред безмълвния свят в главата на Тифани Роб Секигоопрай пак вдигна меча си и се запромъква през сумрачното торфище.
Там имаше нещо, мъничко, но движещо се.