Беше миниатюрна трънка, растяща толкова бързо, че клоните й видимо мърдаха. Сянката му играеше по тревата.
Роб Секигоопрай го зяпна. Това не можеше да не значи нещо. Той зорко я наблюдаваше. Малко храстче, растящо…
И тогава си спомни, какво му беше казвала старата келда, още когато беше мънечко лапе.
Някога всичко тук било покрито с гори, гъсти и тъмни. После дошли хората и изсекли дърветата. Пуснали слънцето. По сечищата пораснала трева. Големанците докарали овце, които опасвали тревата, както и това, което расло посред тревата: фиданките. Така погинали тъмните гори. В тях тогава нямало много живот, не и долу, където дърветата се сключвали в плътен свод. Там било тъмно като на морското дъно, а листакът не пускал светлината. Понякога ще падне с трясък някой клон или затупурка от клон на клон надолу към мрака някой жълъд изпуснат от някоя катерица. Но най-вече било просто тихо и задушно. По краищата на гората намирали дом множество създания. Дълбоко в гората обаче живеели само дървета.
На ливадите обаче, за да живеят, им трябваше слънце за стотиците видове треви и цветя, птици и насекоми. Нак Мак Фийгъл знаеха това по-добре от мнозина други, защото бяха по-близо до земята. Каквото на друг му приличаше отдалече на зелена пустиня, за тях беше малка вряща и кипяща джунгла…
— Ебре — рече Роб Секигоопрай. — Така че ми играеш ти, а? Убаво, ма тука, че имаш да заземаш!
Той посече източилия се израсляк с меча си и отстъпи да го погледне.
Шумоленето на листа зад гърба му го накара да се обърне.
Там се разлистваха още две фиданки. И още една трета. Той огледа тревата и зърна десетки, че и стотици мънички дръвчета поемащи надпреварата си за място под слънцето.
Колкото и да беше разтревожен, а той беше разтревожен до костите си, Роб Секигоопрай се ухили. Ако имаше нещо, което наистина да се хареса на един фийгъл, това беше да знае, че където и да удари, ще улучи някой враг.
Слънцето залязваше, сенките се удължаваха, а ливадите загиваха.
Роб се хвърли в атака.
— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…
Това, което се случи, докато Нак Мак Фийгъл издирваха вярната миризма, имаше малцина свидетели (ако не се броят всичките бухали и прилепи, запремятани във въздуха след преминаването на метла управлявана от шайка пищящи малки сини човечета).
Първият от тях беше Номер 95, овен принадлежащ на един чифликчия без много въображение. Но той не си спомняше нищо повече от внезапен шум през нощта и усещането, че нещо му задуха на гърба. Понеже това беше не по-вълнуващо за Номер 95 отколкото и собственото му име, той продължи да си пасе трева.
— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…
Следваща беше Милдред Пушър, седемгодишна, дъщеря на чифликчията, на когото принадлежеше Номер 95. След много години, като порасна и стана баба, тя разказваше на внучетата си за онази нощ, когато слязла по стълбите на светлината на свещ за глътка вода и чула някакви гласове под мивката…
— И тези гласове, бяха, разбирате ли, едни тънички и един от тях каза: „Абе Уили, немой го пиеш това бе, не видиш ли дека на шишето пише «Отрова!!?»“ а друг му отговори „Епа, гонагле, они турят тея неща да уплашат чиляко, барем не си пийне мънечката глътчица“, а първият глас каза „Ма, Уили, оно е отрова за плъхове бе!“, а вторият глас каза „Епа арно, оти я не съм плъх!“. И тогава отворих шкафа под мивката и какво да видя, той беше пълен с феички! И те ме зяпнаха, и аз ги зяпнах, а един от тях ми каза „Ей, туй са е сън дето го сънуваш, големо мънечко моменце!“, и веднага всички останали се съгласиха с него! А първият каза още „Та начи, у тойо твоя сън, големо мънечко моменце, оти не земеш да ни ка’еш дека ви е терпентино бре?“ И така, аз им казах, че е навън, в плевнята, а той каза „Епа тъй ли? Е, начи ние, че бегаме. Ма на ти един армаганец от феите за големото мънечко моме, дето са, че оди право у одаята си да си нанка!“ И после те си отидоха!
Едно от внучетата, слушащо я със зяпнала уста, промълви:
— И какво ти дадоха, Бабо?
— Това! — Милдред надигна сребърна лъжица. — А най-странното е, че тя е точно като онези, които някога имаше майка ми и които тайнствено изчезнаха от бюфета същата тази нощ! Оттогава си я пазя!
Това предизвика всеобщо възхищение. След което едно внуче попита:
— Кажи какви бяха феите, Бабо?
Баба Милдред се позамисли.